Струва ми се, никой друг композитор не е успял така майсторски, както Вивалди, да нарисува със звуци есента и още повече с музиката си да изобрази онова тънко душевно състояние, което неминуемо ни спохожда, когато видим как бавно се отронва и последният мъртъв лист. Дойде ли този момент, изчаквам бледата дневна светлина да примре пред очаквания ранен мрак и в това ничие време сядам до прозореца да изслушам втората част от „Есента” на „Годишните времена”. Ноември. Скръбните, унили тонове на цигулката пригласят на вятъра вечно недопятата му песен, сгъстяват неумолимо здрача в стаята и нашепват безмилостно: Memento mori! Ето го и декември, някоя сутрин се събуждаме и разбираме, че през нощта е прозвучал финалният акорд, оставяйки мразовития си дъх по стъклата. Декември неусетно е превърнал дните в смрачен прощален рефрен. Сивото му лице заглушава спомена за циганското лято на октомври, чиито топли цветове едва прозират през пелената от утринни мъгли.
Но макар и нарочена за предвестник на ежегодния природен апокалипсис, есента докрай стиска в шепата си едно обещание за пролет. Точно тогава, когато природата, изтощена и примирена, коленичи пред жертвения олтар на зимата, се ражда надеждата. Бъдни вечер. Едва ли има по-подходящо време на годината за този празник. Когато нощта изглежда да е надвила деня, когато ти се струва, че вече всички пътища водят за никъде и неясна печал притиска сърцето, тогава християнството ти подарява своя красив символ – животът продължава, а роденият през тази нощ е дошъл, за да превърне желаното в истина. Та нали основната грижа на всички религии по света всъщност е една – да преодолеят у човека страха от смъртта, да го накарат да повярва, че това не е краят. Неслучайно християнството е приютило толкова много души – то най-умело дарява надежда. А без надежда няма живот – и Вивалди започва своите годишни времена с пролетта.
За едно малко дете Исус Христос е неясна фигура със странно име, а спасението на душата – тайнствен израз, който ще бъде разбран много по-късно. В ранното детство докосването до отвъдното започва само като смътна тревога при първото осъзнаване на неизбежността на смъртта. Поне за мен беше така. Затова и духовният смисъл на празника Рождество Христово в детските ми спомени естествено отстъпва на нещо далеч по-разбираемо, топло и интимно – живата картина на радостната суетня около трапезата на Бъдни вечер. И досега усещам уюта на затоплената кухня, долавям празничната нотка в гласовете на всички мои близки около масата, виждам костеливата ръка на баба ми, която под нетърпеливите погледи ритуално разчупва домашно приготвената питка и подава всекиму късмета за следващата година – на един здравето, на друг къщата, на трети парата. Тогава до Нова година и подаръците на Дядо Мраз имаше цяла седмица училище, Коледа беше работен ден и някакси ѝ беше позволено да живее само в бутафорните фолклорни програми по телевизията. Но Бъдни вечер!…
Бъдни вечер превръща къщата в дом. Бъдни вечер събира плътно като в дядовата ръкавичка душите и сърцата на най-близките хора и ги завързва здраво с обещание-надежда и следващата година да бъдат заедно. Бъдни вечер лесно надживя идеологическите прищевки, защото твърде дълбоки са корените му – в насъщната близост на семейството, в необходимостта от любов, от усещане за общност и подкрепа. Бъдни вечер е доказателство, че утехата в земните ни дни идва не отвъд, а от човека до нас. От човешката добра дума и човешката добра ръка, без които пътят ни между двете точки на небитието би бил лутане в тъмата на безкрайна зима.
Така е и с пътешествията. Немислими са те без завръщане у дома. От дома тръгват и в дома свършват всички пътища човешки. Другото е безконечно и безутешно странстване. Затова, където и да сте, сега, в началото на декември, е време да поемете обратния път. Бъдни вечер, най-домашният празник, ви очаква.
Весели коледни празници, приятели!
Сп. „Одисей“, 2006-2008 г.