Великденско

Един герой на Достоевски, някой си Миколка, отива в полицейския участък и признава, че е убил лихварката Альона и сестра й Лизавета. Всъщност двете жени, както добре знаем, са убити от Расколников. Постъпката на Миколка на пръв поглед е необяснима – нито е принуден, нито му е платено да направи това самопризнание. Мотивът му е толкова абстрактен, не делничен, че може би дори самият той не го съзнава. Миколка поема чуждата вина, чуждия грях върху себе си, защото иска да понесе страдание. От книгата става ясно, че това не е куриозен, изолиран случай. А от живота – че такива герои не са само литературни. Моделът на подобно поведение лесно откриваме във фундамента на християнството – изкуплението на човешките грехове от Исус чрез мъките му на кръста. И все пак защо Миколка желае да страда?

Голямата промяна, която прави християнството спрямо стария средиземноморски морал е, че придава ценност на страданието, трансформира го от отрицателно състояние в положителен духовен опит. Страданието извисява духа и спасява душата. От там идва и този стремеж към него. С въпроса за смисъла на страданието се занимават всички религии. Защото за човека е тежко бреме да приеме, че житейските несполуки са единствено плод на случайността. Примитивните народи са смятали, че бедствията – лични и природни, са резултат от нарушенията на нормите. При будизма цялото съществувание е болка, а предшестващият го индуизъм твърди, че страданието намалява кармичния дълг. За първата монотеистична религия – юдаизма, премеждията са наказанията, наложени от Яхве, задето избраният му народ се отклонява от предначертания път. Едва християнството успява да направи страданието не просто обяснимо (и затова поносимо), но и стойностно. Или поне настоява това да е така.

При християнския Исус обаче има и нещо много, много повече. След изкуплението, след страданието идва възкресението. Разбира се, идеята за умиращия и възкръсващ бог не е нова – още месопотамският Тамуз олицетворява това оптимистично схващане за живота – че никое страдание не е окончателно, че след смъртта неизбежно идва възраждане, а след катастрофата – съзидание. И точно защото тази идея е толкова стара, колкото осъзнаването на живота и смъртта, Великден е празник не само на вярващите християни, за които Христовото възкресение е действителен факт, но и за всички, които приемат това като един красив и дълбок символ – на човешката участ, на вечно възраждащата се природа, на хубавото, което предстои.

Затова – Христос воскресе и честита пролет и нова надежда!

Сп. „Одисей“, 2008 г.