На площад в центъра на Вормс – един от многото индустриални немски градове, изкушили се да потърсят в себе си онези исторически и архитектурни примамки, които да ги превърнат в туристически центрове, се извисява метална скулптура със значещото име Колелото на съдбата. Макар да е съвременна, по форма и замисъл тя доста напомня Колелото на живота на Захари Зограф. Явно разпространен сюжет. Но докато иконописецът е нарисувал някак интимно житейския ни път, то немският скулптор е предпочел да завърти нагоре с краката не само себе си, но и съгражданите си, цялото малко общество на града. Един стегнат визуален разказ за превратностите на съдбата, в чийто вихър са се премятали Вормс и неговите жители.
Защо започвам кратките си редове за Вормс точно с тази скулптура? Не е заради художествените ѝ достойнства. Банална идея, невпечатляващо изпълнение. Но побутна мислите ми в посока, която ми даде ключ за разгадаването на скритите знаци, пръснати из града и говорещи много повече от всички пътеводители и важни факти. Стори ми се сякаш Историята е избрала Вормс, за да демонстрира своята неумолима сила и надчовешки закони. И може би леко да ни се надсмее.
Да, в центъра е катедралата. Много внушителна и много значима – пропорционално на амбициите на епископите и възможностите на миряните през вековете. И, разбира се, на изобретателността на историците и желанието на туристическата реклама. Доминираща градския пейзаж със смазващите си размери, тази сграда е респектирала с вида си средновековния човек много повече, отколкото нас Емпайър стейтс билдинг. Просто в центъра е християнството. С категоричния си материален израз, но и с духовната си същност, която в продължение на много столетия е подреждала молекулите в генетичния код на същия този средновековен европеец, успешно ориентирайки го във времето и пространството. Най-важната съставка от амалгамата, изградила тъканта на западната цивилизация.
Но за да стигна катедралата, нямаше как да не пребродя половината град, а по улиците му забелязах ясния отпечатък на нов дух. Многото емигранти от Изток, които живеят във Вормс, очевидно са донесли със себе си освен желанието за по-добър живот и една ориенталска немара, която като тънко, но осезаемо було покрива града. И пословичните немски ред и чистота бавно отстъпват пред подкупващо нехайната жизненост на хора с други традиции и култура.
Преди две хилядолетия Римската империя бива проядена отвътре от новата вяра, дошла от изток – християнството, и след това окончателно умъртвена от нетърпящата възражения младост на варварските северни племена. Тези племена били германски. Когато порастват, съдбата и усилията им ги вкарват в утъпкания коловоз на просперитета и те симптоматично наричат своята държава Свещена Римска империя. Сега някой чука на вратата на нейната модерна наследница. Déjà vu. Колелото се върти.
Но това не е всичко по темата. Всъщност бях привлечен към Вормс от възбудилия въображението ми факт, че в града се намира най-старото съществуващо до наши дни еврейско гробище в Европа. Първозаселник в него е някой си Якоб, чиито кости лежат там от 1076 г. Или поне няма запазен по-стар надгробен камък от неговия. Та, казах си, има ли по-интересно и по-символично нещо в Германия от това гробище?! Още повече, че Вормс претендира да е градът на нибелунгите – онези митологични герои от тевтонския епос, вдъхновили Вагнер за прочутото му произведение. А от неговата музика, както е известно, се е опиянявала най-омерзителната личност на XX век – олицетворението на антисемитизма. И ето че по ирония на съдбата точно в този град тевтонците, така нелепо дискредитирани от желанието на новоизкованите арийци да намерят своите корени при тях, делят туристическа слава с охуления от същите арийци еврейски народ, който обаче даде на човечеството монотеизма, много култура и още повече наука. Даде му не само Юда, но и Исус. Има нещо още по-символично и във факта, че старото еврейско гробище се намира между външната и вътрешната стена на града. Така, както почиващите в него приживе, а и всички техни сънародници от две хилядолетия насам и по цял свят, са били едновременно вън от и вътре в обществото, към което за известно време са се приютявали.
Спокойни, умислени и посвоему ведри са минутите, прекарани между килнатите стари камъни с неразбираеми надписи по тях. Млада, свежа зелена трева контрастира на кафявите им безмълвни тела. През короните на дърветата отчетливо прозират монументалните очертания на християнския храм. Току под гробищната стена минават десетките коловози на жп линията, по които бумти индустриална Германия. Новото Преселение на народите се разхожда със семействата си по улиците на града и ги насища с чуждоземна реч. Иска ми се да беше жив Арнълд Тойнби, този проникновен психолог на човешките цивилизации, за да види какво е забъркала Историята в няколко квадратни километра, където съдбата, икономическият интерес, традицията и новите идеи са сбрали толкова разнородни културни елементи, чиято сплав още кипи. Дали светът не се движи по-бързо от нас? Дали Обединена Европа вече не е просто част от един Обединен свят? Колелото се върти. Ще видим.
Сп. „Одисей“, 2005 г.
Повече снимки от Германия можете да разгледате тук.
За още текстове от Германия кликнете на етикета отдолу.