Има такива места по Земята, които не можеш да сбъркаш. Като лице с толкова характерни черти, че не би го забравил никога. Като миризма от детството, която ще те връща винаги лесно и безотказно десетилетия назад. Като… Можеш да обиколиш двайсет западноевропейски града и всеки от тях да е красив и по своему неповторим, а пък накрая току-виж от всички тях ти остане един събирателен образ. Можеш да отидеш в Хималаите и всеки докосващ облаците връх да предизвиква твоето удивление и възхищение, докато постепенно всички каменни грамади не се слеят в една-единствена идея, олицетворяваща планината. Ала има само едно езеро без брегове, езеро, в което лодкарите гребат с крака, вместо с ръце. Езеро като никое друго, емблема на самото себе си. Такова едно място на Земята, което ти казва – всичко може да бъде съвсем различно, не се осланяй на опита си, отвори ума и сетивата си и се наслади на тази приумица, сътворена от взаимодействието на природата и човека.
Мианмар. Езерото Инле. Тръгнали сме сигурно преди час от пристанищния град Няуин Шве, натоварили сме багажа и нетърпеливите си тела на една тясна и дълга лодка и плаваме ли, плаваме, а езерото така и още го няма. Плъзгаме се по тесни канали, оплетени в зеленина, край нас весело ни махат местните от дървените веранди на наколните си къщи, други ни се усмихват от лодките, с които се разминаваме. Ляв завой, десен завой, после пак наляво, сега пък се налага да спрем – витлото на лодката пред нас се е оплело във водораслите и трябва да изчакаме лодкарят да го освободи. Зад нас се натрупват лодки – малко задръстване в същински уличен трафик. Ето че продължаваме, но след малко спираме отново – този път работници изгребват калта от дъното на канала – стане ли прекалено плитък, лодките засядат. А! Излязохме на булевард – вече е доста широко, място има и за изпреварване, лодките дават газ, шумните им двигатели се надвикват и хвърлят пръски по околните, те им го връщат и така всички пътуват, охлаждани от неочакваните водни бани. Скоро обаче напускаме бързата отсечка и се шмугваме отново в лабиринта. Аз отдавна съм изгубил ориентация, но е интересно, дяволски интересно е! Попаднал съм в един невероятен воден свят – около къщите има градини с домати, а лехите са тесни дълги насипи от пръст сред водата – между колците се плъзгат лодките на стопаните, които поддържат в изправност тази уникална система с насаждения. „Какво става, питам, къде е езерото?“ „Ами това е езерото“, отговаря ми водачът. „А няма ли някаква открита водна площ?“, сещам се аз, че на картата все пак е означено езеро, и то доста голямо. „Има.“ „Къде е?“ „По-натам.“ „Ясно“, ама съвсем не ми е ясно, защото вече стигнахме хотела, който е на другия „бряг“ на езерото, но така и не излязохме от тази мокра плетеница. По пътя си прекосявахме някакви по-широки пространства, аха, казвах си, това е сигурно езерото, но отново потъвахме в този добре подреден хаос.
Вечерта се разхождам по терасата на стаята ми, под която подплисква водата, пред очите ми е малко заливче, заобиколено от нещо като тръстика и по-натам нищо не мога да видя. До късно се взирам в мрака, в който се белеят крилата на едри птици, превъзбуден и омаян от това необикновено място, в което въображението достига предела си и отказва да работи, надвито от реалността. Така и будуването ми преминава в сън – неусетно, без граница, просто едни нереални картини се смесват с други. А събуждането…
Събуждането вече е непоносимо странно. Явно тук житейските правила са съвсем различни и стандартната ми логика се оказва безпомощна. Не знам колко е часът, вероятно много рано, защото още не се е развиделило, когато отнякъде зазвучава ужасно силна музика. Не знам и къде съм – така стреснат съм в съня си, сварен неподготвен на непознато място. Аха, събитията от предишния ден изплуват в съзнанието ми, постепенно намествам картината. Но това е още по-непонятно. Езерото, макар и населено, вчера беше толкова спокойно място. Цял Мианмар е такъв, целият будистки свят е такъв – тих и ненатрапчив. Тази музика е невъзможна, особено тук и по това време! Станала е някаква грешка, казвам си и се опитвам да заспя, очаквайки всеки момент това недоразумение да спре. Искам да се наспя, изморен съм от пътуването, заспал съм късно, а ми предстои интересен ден, в който искам свеж да се насладя на легендарното езеро. Но уви, минутите минават, музиката нито спира, нито отслабва – някакъв азиатски етно поп или кой знае какво умопомрачително кънти в разреждащия се мрак. Идва отдалеч, някъде зад бунгалото, не е прищявка на някой безумец от хотела. Какво ли е тогава там, където звучи музиката, щом се чува на километри?!… По-късно разбирам, че натите – духовете, почитани успоредно с Буда, обичали силна музика. Но защо в пет часа сутринта, господи?! Ала тук господ е друг и да му се оплакваш няма смисъл, защото всичко е точно заради него.
Ето каква била работата – точно днес някакво момче от близкото село влизало в манастир. Не за постоянно – за седмица, месец или два. Така, както трябва да направи всяко момче от многомилионната будистка общност на полуостров Индокитай. Манастирите тук не са само място за отшелничество и доживотна отдаденост на бога, а центрове, в които младите хора получават своето посвещение в будизма. А будизмът е много повече от религия – философия и начин на мислене, отношение към света и към себе си, нравствен кодекс. Затова престоят в манастир е задължителна инициация и естествен начин за социализация. Всеки мъж в Мианмар поне два пъти през живота си постъпва в манастир – за няколко месеца или дори за няколко дни – време, в което ще се превърне в част от голямата будистка общност. Някои стават монаси за цял живот, другите могат всяка година да прекарват известно време в манастир. Разбираемо е, че такъв важен момент от живота на детето е голям празник за семейството му, което пък се старае да се отсрами пред близки и съседи. Каквото и да му струва. А обикновено струва едно малко състояние – на партито е поканено цялото село, храната е в изобилие, трябва да остане и за монасите. Още по-представително е да наемеш слон за церемонията, но такъв ефектен жест струва цели 500 долара – доста солена сума по мианмарските стандарти, затова обикновено се събират по няколко семейства и правят всичко заедно. Детето пък трябва да е облечено като принц. Иначе будизмът е религията на скромността. Такива ми ти парадокси.
Езерото… Истинското езеро – спокойна гладка повърхност, искряща в утринното слънце. Вече не ми е криво, че съм станал толкова рано. Лодката се носи с равномерно боботене, просторно е и свежо. Тесните канали са зад гърба ми, тук очите гледат надалеч, надалеч – чак до бледите синкави планини, обграждащи това застинало огледало. Оказа се, че предния ден просто съм преминал през езерото от запад на изток, но все в северната му част. Докато на юг езерото наистина се разстила нашироко.
Рано е, а рибарите вече са тук. Малките им дървени лодки нямат двигатели, кога ли са тръгнали, та са успели да влязат с гребане километри навътре в езерото?! Стърчащите им силуети се очертават отдалеч върху блестящата повърхност – като странни щъркели, взрени във водата. Риболовът им е доста необичаен – потапят във водата плетени кошове, в които има мрежа, подплашват рибата с удари на пръти по повърхността и тя се заплита в кошовете. Но още по-невиждан е начинът им на гребане – стъпили прави с единия крак на носа на лодката, гребат с другия крак, увит около веслото. Обяснението на тази чудновата техника е, че гребат така заради растителността около каналите – седнали гребците не биха виждали нищо. Но, както забелязвам, така гребат само мъжете. Жените си гребат седнали, с веслата в ръце. Иди, че разбери! Тук гребането замества ходенето. Езерото не е просто място за риболов. Езерото е всичко – средство за препитание, дом, път, среда за живот, работа и развлечение. Децата ходят с лодки на училище, жените на пазар, мъжете по работа. Лодката е единственото транспортно средство и езерните обитатели всеки ден изминават километри, гребейки.
Навътре в езерото лодките са по-нарядко и се раминаваме отдалеч. Но колкото наближаваме южния бряг, толкова трафикът става по-оживен. А в каналите направо натоварен. И от тази страна същински бряг няма. Не можеш да разбереш къде свършва езерото, къде започва земята. Защото не можеш и да различиш кое е сътворено от природата, кое – от човека. Голяма част от тази „ничия“ територия, оспорвана и от водата, и от земята, е човешко дело. Изгребаната от дъното на каналите пръст отива за изграждане на плаващите им градини. Трудно е да се разбере дали кокилите на наколните им жилища са забити направо в плиткото езерно дъно и дворът отстрани е изкуствено насипан или обратното – където е вода, е изкопано, за да имат достъп лодките. По-навътре в езерото картината е по-ясна – там има цели квартали изцяло във вода. Лодките се провират между и дори под жилищата, а около магазините има и малки кейове. Създаването на този воден свят е възможно, защото езерото не е никак дълбоко – средно два-три метра. Но осъзнаването на този факт не прави по-малко очарователна гледката на плаващите селища. В езерото има дори и храмове, които сякаш се носят във въздуха над водата.
Стигнали противоположния край на езерото, отново се шмугваме в мрежа от канали – първо по-широки, сетне все по-стесняващи се. Сякаш от аортата сме свърнали по някоя от артериите, а след това сме продължили по още по-малки кръвоносни съдове. Лодката се разминава с работници, нагазили до кръста във водата, с къпещи се деца, биволи, с други лодки – кръвоносната система пулсира от живот. Ето че вече сме в капилярите и скоро няма повече накъде – приставаме и стъпваме на твърда земя. Истинска твърда земя, краят на водното царство. Дори се вижда възвишение, на върха на което е построен храм. Той е и целта на днешното пътешествие. Десетки ступи са осеяли хълма около него – от полуразрушени, стърчащи като проядени зъби, до нови-новенички, лъскави и позлатени. Шве Ин е местната забележителност и жителите на селцето Индей, разположено в основите му, са истински щастливци, защото се препитават покрай желаещите да посетят храма. Подстъпите му са пълни с търговци, чиято настоятелност е лесно обяснима – сергиите са повече от посетителите. Продава се всичко – от бижута до детски залъгалки, представляващи огромни дрънчащи шушулки от някакво дърво, които просто са събрани от земята наоколо. Освен риболова, поминъкът на езерните обитатели идва и от малки манифактури за производство на типични местни дрехи, украшения, сувенири. И пак търговия, разбира се. „Lucky money, lucky money“ – това подвикват към чужденеца, евентуален купувач, от всяка лодка, превърната в подвижен магазин и протягат към него натрупаната на дъното стока. Ала на мен това подвикване ми звучи повече като „I like your money“.
Хората са по-интересни и от най-интересния храм. Селото е по-привлекателно от златните ступи, извисяващи се над него. Толкова различен е мианмарският бит, че на всяка крачка те спира някоя изумителна сцена. Най-незабравимата за мен наблюдавах в селската детска градина – под един навес двайсетина деца, с наплескани по тукашен обичай с пудра от дървото танака лица, са насядали на малки столчета около малки масички и точно в този момент обядват – допълнително омазани с храна до ушите, смеещи се, размахват големи лъжици, пълни с ориз. Комични и чаровни, милите им лица ще си останат за мен най-скъпият ми спомен от Мианмар.
Завръщането е като плъзгане към мастиления хоризонт, където се сливат небето и водата. Слънцето вече е от другата страна – огромен червен диск, на който досущ като в източна картина се очертават слабите черни силуети на последните рибари, стъпили прави върху лодките си и гребящи към дома. Когато стигаме хотела, вече е тъмно, но е още рано – по тези географски ширини слънцето бързо ляга да спи, кратък е часът на теменужения здрач. Затова решавам да видя откъде се е разнасяла сутринта музиката. Разходката ми не е кратка, но поне вече е по твърда земя. Вървя по черен път, криволичещ в мрака, разминавам се със закъснели велосипедисти, от време навреме фарът на някой мотопед ме оглежда набързо и подминава. Спирам да разменя няколко думи с една жена, продаваща разни нещица в павилион край пътя. Под навеса слаба крушка хвърля жълта светлина върху масичка с наредени върху нея пластмасови бутилки с жълта течност. Жената се притеснява от фотоапарата ми, но както бързо разбирам, това не е от свенливост. Просто съм понечил да снимам нелегалната селска бензиностанция – течността в бутилките е гориво – в достатъчни количества за скромните нужди на селяните. А селото, в което е храмът, озвучил цялата околност сутринта, а сега стоящ притихнал в мрака, е като всички села в Мианмар – неугледни къщички с разхвърляни дворове. В един от тях на земята са насядали по съседски петнайсетина човека, втренчени в поставения отпред телевизионен апарат с качество на картината, напомнящо за зората на телевизионната ера. По-натам от друг двор долавям непривична за Мианмар музика – някаква поп мелодия, свирена на акустична китара. Мо Мю и Джозиато – две момчета на по шестнайсетина години, с прически, напомнящи позабравени идоли от западната поп култура, са седнали в тъмното върху изкорубената седалка на малко тракторче и още неумело свирят и пеят песен, която поне в този миг ги свързва с един далечен и толкова различен свят. Встрани, в дъното на двора, стърчи на своите дървени кокили малка наколна кочина, от която тихичко припява невидимо прасе.
Сп. „Осем“, 2013 г.
За още текстове от Мианмар или Индокитай кликнете на етикетите отдолу.