Асоциативната човешка мисъл работи подобно на интернет търсачка. Ключова дума води до други думи, те пък протягат невидимите си ръце и някъде от мрака на несъзнаваното придърпват в мозъка ни още думи, знаци и образи, докато накрая цялото това войнство от непознаващи се допреди миг далечни роднини се обвърже в плетеница от нови отношения и образува сочни гроздове информация. А от тях, при умело изстискване, потича сладкият сок на познанието. Когато напиша във въображаемото си поле думата Иран, в главата ми изникват ислям, шериат, перси, земетресения, ядрена програма, килими, революция, аятоласи… И ето че от флирта между реалността и представата ми за нея този наглед произволен ред думи получава за мен своята цялост и възможност за съвместен живот единствено обединен от това пулсиращо със собствен ритъм име. От тези няколкобуквени съчетания, без всяко от които Иран не би бил същият, най-гръмогласни и парещи ума са тези, които разказват за тежкото бреме, което носят иранците – да крепят сложния баланс между естествените си човешки желания и потребности и задължението да доказват и демонстрират своята верска ревност и трансцедентална зрялост пред себе си, пред Аллах и най-вече пред духовните си водачи. Защото в Иран да вярваш в Бога е нещо повече от интимно духовно изживяване – то е преднамерена политическа кауза и отношение към света, официална обществена догма, налагаща безпрекословни норми на социално поведение.
„Кажи ми, Иран много ли е известен по света?” – за трети път настояваше да узнае моят случаен събеседник, сякаш вече не му бях отговорил два пъти утвърдително и напълно искрено – нима минава ден, в който новинарските емисии да не споменат поне веднъж името на тази толкова демонизирана страна? „Ама наистина ли?” – явно му доставяше удоволствие да го чуе отново. Маджид е към 60-годишен, дрехите му издават не особено благополучен живот. Докато седим на една пейка в центъра на Есфахан и заедно се наслаждаваме на приятния здрач и вечерния триумф на осветения купол на джамията отсреща, неволният ми ирански приятел успява да ми обясни повече с ръкомахане, отколкото посредством слабия си английски, че Щатите и Израел ги е много страх от Иран, защото иранските войници са много силни, а освен това Иран имал и „балистик” – тук жестът е на изстреляна и падаща ракета, която разрушава всичко. По детски доверчивото му и приветливо лице излъчва доволство. Стара истина е, че войнстващият патриотизъм е последното убежище на несретника. Пропагандата е успяла да посее лошото си семе и в това безхитростно сърце. Искаше ми се да му кажа, че Иран заслужава да бъде известен и уважаван най-вече заради респектиращо богатата си и наистина уникална история и култура, но нямаше смисъл – това по-скоро трябваше да споделя не с него, а със света, в чиито представи Иран е като в криво огледало. Един образ, изопачен и грешен точно толкова, колкото беше грешна и представата на този симпатичен човек за света и ролята, която трябва да играе собствената му държава в коварния спектакъл на международните отношения.
Слава богу, ракети не летят нито от, нито към Иран. Ала за сметка на това канонадата на пропагандните оръдия от години заглушава собствените мисли в главите на тези всъщност съвсем не агресивни, а сърдечни и благоразположени хора. Контролираните медии и цензурата, както и умишлено изгражданите и натрапвани национални митове и стереотипи полагат всички усилия да направят пропастта между Иран и западния свят по-дълбока и психологически непреодолима. Да направят невъзможно взаимното изправяне на кривите образи, а добронамерената им среща – нещо немислимо. За щастие обаче неизкоренимата човешка черта да научим как изглеждаме в очите на другите е не само суета, но и полезен съветник, а още повече и необходим коректив в житейския ни път. Затова уличната свръхобщителност на иранците, на която се натъквах буквално на всеки стотина метра, е израз не на стандартна любезност или празно любопитство. След репликата „Здравей, откъде си?” не веднъж и два пъти чух от млади хора въпросите: „Какво мислеше за Иран, преди да дойдеш? А сега как го намираш?” Те просто искат да се огледат. Да получат потвърждение или опровержение за правилността на пътя, по който волю-неволю вървят. Път, който бащите им са избирали.
Всичко започва (или свършва – въпрос на гледна точка) с Ислямската революция. Причините за нея са обичайните – надежда за по-добър живот. Последствията – доста по-различни. Започнала като масово движение на широка коалиционна основа срещу грубата диктатура на управляващия шах, приключва със завземане на властта от ислямистките сили, противници и на либералния капитализъм, и на комунизма, които постепенно се саморазправят с бившите си съратници и настоящи опоненти, за да бетонират в конституция върховенството на религията над всичко светско. 30 години по-късно Мохсен, продавач от Шираз, споделя с мен: „Бях съвсем млад, но и аз участвах в революцията. Честно казано, не бяхме много наясно какво правим, а още по-малко какво ще постигнем. Не сме желали това, което стана впоследствие. Отнеха свободата ни. Аз не искам някой да ми налага какъв да бъда, какво да мисля и как да се държа. Но сега нещата се променят към по-добро. Наистина, много бавно, но все пак се променят.” Историята се повтаря. Революцията изяжда децата си. След неизброимите екзекуции и брутално прекършване на всяко инакомислие и опит за протест и промяна сега Иран съществува спокойно с беззъба опозиция, формален избор и железен ред, замислен да векува. Всъщност в така действащата ислямска теокрация опозицията е не само практически невъзможна, но и теоретически абсурдна, защото да си против този ред означава да бъдеш опозиция на бога, а това би било фундаментално противоречие – Аллах е тотален и изначален, извън него няма нищо. Затова и реформи са възможни само в рамките на статуквото.
Всеки деспотичен режим обрича поданиците си освен на физически и психически тормоз и на лицемерие и двойствен живот. Въпреки суровите закони и тежките наказания черният пазар за алкохол в Иран работи, а нелегалните партита, на които той се консумира и където жените захвърлят задължителните забрадки, са неминуема реакция срещу ограничаването на свободата. Но това е, както се казва, информация от анонимен и неназован източник. Официалното лице на иранското общество е друго – цитати от Корана, изписани на безброй табели и окачени навсякъде по оградите, насърчават нравствеността и религиозното усърдие, портрети на аятолах Хомейни, бащата на революцията, и на аятолах Хаменей, сегашния водач на нацията, наблюдават иранците от всеки ъгъл, билбордове и стени, изрисувани с революционни сюжети и образи на заслужили герои, като магически рисунки правят своите заклинания за прогонване на злите духове на западната демокрация.
Не мога да не си дам сметка обаче, че тези свои разсъждения смятам за правилни и верни само защото мен са ме оформили други цивилизационни клишета. Опитам ли се да съблека от себе си културните наслоения, които сме свикнали да приемаме за естествена и разбираема даденост, ще трябва да призная, че основанията ми да смятам един светоглед за по-добър от друг са твърде относителни. Има ли абсолютни етични системи или е възможно човешкият живот да не е толкова ценен сам по себе си, а свободата на личността да се озове в толкова различен културен контекст, че да заеме съвсем друго място в ценностната йерархия? И ако аз за себе си съм направил своя избор, то той не е универсален – Ислямската революция се е случила там, където е можела да се случи – в общество с традиционен и религиозен мироглед, изповядващо различни от моите ценности. Едно общество, което се самобичува в името на нещо, което отказваме да приемем или не можем да разберем. Иран просто върви по собствен път. Всички планети се въртят в една посока около Слънцето. Само Венера се върти наобратно. Но нима не го прави също толкова успешно? Цветан Тодоров пише, че едва ли е заслуга да избереш доброто пред злото, когато ти определяш значението на тези две думи.
Ала съвсем да вляза в кожата на иранците не успявам. Твърде много и твърде различни гласове звучат в главата ми, за да мога да обобщя и така да осакатя живата и динамична картина на това противоречиво общество. Всеки път, когато си представям колко много поддръжници има сегашното управление на държавата (особено в провинцията и малките градове), в спомена ми изскача лицето на един незнаен шофьор от Язд. Минавайки с камиона покрай мен, ми извика името на сегашния консервативен президент Ахмадинежад и след това с красноречив жест добави: „Не!” Прозвуча ми като глас от преизподнята, който ми казва: „Чужденецо, знай, че не подкрепям този режим!” Къде е истината? Колко са стъпалата към нея?
Ние пък, от другата страна на стената, сме жертва на нашата си пропаганда и манипулация, а и на невежеството си. Преди да замина за Иран, много мои познати ме възпираха: „Недей, там е опасно!” Откъде идваше това убеждение, така и не разбрах нито тогава, нито докато бях в Иран. Вероятно заради честите съобщения за самоубийствени взривове в Ирак и Афганистан (в почти всички случаи този тероризъм е вътрешнополитически и вътрешнорелигиозен, а не насочен към представители на западната цивилизация). Да възприемаш една религия за агресивна сама по себе си е предразсъдък. Ако има някаква опасност, то тя винаги е идвала от интерпретация на свещените текстове, която има не духовни, а политически, икономически или социални цели. Спомнете си какво е правило християнството в името на любовта. Затова съм склонен да приема не като демагогия думите, които ми каза Реза, духовно лице в Хазрат-е Масуме – религиозен център в свещения за шиитите град Ком: „Аз нямам нищо против християните и евреите. Правителствата и политиците са тези, които противопоставят хората и правят войните.” Нелепо е да смяташ милиони хора за фундаменталисти и терористи само защото са мюсюлмани. Животът има своите задачи и ритъм и много малко всекидневни действия на тези съвсем нормални хора могат да бъдат продиктувани от крайни религиозни съображения. Най-сигурният начин да престанеш да се страхуваш от различния е да го опознаеш.
Но социално-политическата обстановка е само малка и, надявам се, преходна част от това, което представлява Иран. Ако прекрачим на свеж въздух след тези доста тежки редове, ще се озовем на едно толкова слънчево, усмихнато и приветливо място, че току-виж сте се усъмнили, че става въпрос за същата държава. Не, няма грешка! Иран не е злокобно място, населено с фанатизирани навъсени лица. Той не е и поредният ориенталски битак. Точно обратното! Иран е сигурен, спокоен, красив, чист, подреден, приятелски настроен, с неизбродимо много безценни културни и исторически забележителности, които си струва да бъдат видени. Повярвайте ми, така е! Иран толкова непоклатимо стои от векове на мястото си, толкова невъзможна е историята на човешката цивилизация без него, че ако случайно сте пропуснали този урок в училище, няма как да не го научите, когато му отидете на гости. Ще ви направи впечатление и какво самочувствие имат иранците. И как за повечето от тях коренът на гордостта им не е в иранската военна сила, както е за моя краткотраен, но незабравим приятел Маджид, а там, където трябва да бъде – в приемствеността на хилядолетната си история и в уникалността на индоевропейската си култура, запазила специфичния си облик въпреки ислямизирането. Поети и философи, математици, астрономи и медици, архитекти, строители и занаятчии – техният дух изпълва въздуха на тази кръстопътна страна и намига дискретно от всеки изящен детайл в прецизно изработената мозайка, наречена Иран.
Сп. „Одисей“, 2009 г.
Повече снимки от Иран можете да разгледате тук.
За още текстове от Иран кликнете на етикета отдолу.