Бях за толкова кратко в Катар, че имам чувството, сякаш съм го шпионирал през ключалката. Едно мимолетно усещане за нещо, ясните очертания на което бързо се изплъзват и скоро започваш да се чудиш дали наистина си го видял или просто въобразил. А някои неща и недоразбрал. Колкото е позволявал ъгълът на шпионката. Поглед непълен, може би едностранчив. И все пак…
“Роди ме, мамо, с късмет, пък ме хвърли на смет”, казва една българска поговорка. Със сигурност племената, населяващи Арабския полуостров, столетия са проклинали своя лош късмет, който ги е захвърлил сред враждебната и безмилостна пустош на пустинята. Столетия на изтощителна борба с природа, която скъпернически стиска оскъдните си животворни дарове – вода, храна… И така допреди шейсетина години, когато се оказва, че арабите може и да са били хвърлени на смет, но всъщност са си имали късмет, и то са седели през цялото време отгоре му. Огромните нефтени находища бяха вълшебната пръчица, която превърна тези Пепеляшки в принцеси. Разбира се, благодарение на технологичното развитие на западната цивилизация, направило този продукт толкова ценен. Защото иначе петролът щеше да си е просто една ненужна мазна локва под земята – камилите не вървят с бензин. Все пак петродоларите може и да са необходимото условие за бързия просперитет на района, но съвсем не са и достатъчното условие. Защото ето какво видях в Катар – една малка държавица на брега на Персийския залив, която, скочила преди време на трамплина, още стремително лети нагоре.
Доха, столицата на Катар, в която живее половината от 700-800-хилядното население на страната, изглежда и се държи като многомилионен град. И показва само хубавото лице на урбанизацията – широки булеварди с цветни лехи между платната, високи сгради, които не се бутат една в друга, поддържани тротоари и зони за отдих. Всичко е чисто ново, а строежите продължават и са навсякъде като в надпревара от времето на бурните бригадирски години. Усещането е за простор и модерност. Сякаш някоя широка ръка с размах и щедрост подрежда града. Може би малко са се попрестарали – даже и сърцето на Стария град – пазарът, е така лъснат, чист и подреден, с реставрирани сгради и улички, че прилича на павилион за снимане на филми за Ориента, в който артистът да е сигурен, че няма да си изцапа обувките. Повече туристическа атракция, отколкото реално функциониращ пазар. Но чистотата и уредеността само показват, че под “нощниците”, с които ходят по улиците, местните крият непогрешим усет за това накъде върви светът.
Наистина, освен пари, нужна е и добра воля за общия просперитет. Иначе Катар щеше да се превърне в страна на грозни контрасти – шепа петролни милиардери и население, живеещо в средновековието. Не само грижата за “общите” части на града показва, че печалбата е за всички. Средната, и то заможна, класа е очевиден факт. Жилищните квартали са с големи и нови къщи, а най-разпространеният обитател на хубавите пътища е “Тойота Лендкрузер” – не просто автомобил, а едва ли не национален символ на желания статус. Същата тази тойота обаче предлага и една озадачаваща гледка – в повечето коли само шофьорската седалка е разопакована. Останалите седалки си стоят с найлоните от покупката. Сигурно да не се хабят. Този път символът е на неповторимата културна физиономия. Едно шеговито Алеково намигване – европейци сме, но не дотам. Но това е друга тема.
Медицинското обслужване е безплатно. Образованието също. Включително и университетът. Доходите високи, данъците ниски. “Не може всичко да е толкова хубаво! А правата на жените?!” – вече ме питате. Катар е първата държава от Персийския залив, в която жените получават право да гласуват. Освен това са равноправни шофьори с мъжете – занимание, забранено за жените в съседна Саудитска Арабия. Също така законът вече допуска относителна свобода в обличането. Е, разбира се, това не е всичко, което може да иска една жена от живота. И отношението към жената в мюсюлманския свят е едно от малкото неща, към които не съм склонен да проявя разбиране и толерантност. Но все пак това е един път, който трябва да бъде извървян, а първата крачка явно е направена. Да не забравяме, че и в България изразът “Не ме бие – значи не ме обича” доскоро не е бил никак анекдотичен. Общо взето, либерализирането на законите в Катар е закономерен процес. Макар и съседна Саудитска Арабия да държи на традиционното си, неразривно свързано с постановките на исляма законодателство, очевидно моделът за подражание са по-либералните и проспериращи Бахрейн и Обединените арабски емирства, сред които е и чудото Дубай. Фактор на либерализацията са и силно комуникативни събития като Петнадесетите азиатски игри, на които Доха беше домакин миналата година, и заради които в града са построени множество модерни спортни съоръжения.
В едно отношение Катар, и в частност Доха, символизира съвременния свят не по-зле от който и да е свръхмодерен град, да речем, Лондон. Едва 25% от населението на Катар са катарци. Останалите са хора от какви ли не националности – иранци, пакистанци, филипинци, индийци, тайландци, араби от съседни държави, африканци, европейци – всички привлечени от възможностите за добре платена работа или поне някаква работа най-вече в петролната индустрия. Един истински мултинационален и мултикултурен мравуняк. Интересен страничен ефект на този икономически фактор за формиране на катарската популация е, че мъжете са почти два пъти повече от жените. Малшанс за ергените.
Доха. Град, в който джамиите не натрапват присъствието си. Мястото, където се намира главната квартира на небезизвестната телевизионна мрежа “Ал Джазира”. Парадоксален свят, който не живее в настоящето – краката му са още в миналото, но главата му е вече в бъдещето.
Сп. „Одисей“, 2007 г.