През 2012 и 2013 г. английската преса често коментира разкритията около финансовите финтове на голямата верига Starbucks. Оборотът на кафенетата ѝ в Англия за последната година е впечатляващ – 400 милиона британски лири. А за 15-те години назад успехът ѝ е още по-красноречив – оборот от 3 милиарда паунда. Какво кара обаче не само ВВС, но и издания от двата политико-икономически фланга – The Guardian и The Daily Mail, да се нахвърлят върху тази респектираща бизнес компания. Скандалът се разразява, след като данъчният инспектор Ричард Мърфи, разследвал Starbucks, разкрива схемата, по която фирмата избягва плащането на данъци – чрез прехвърляне на пари в холандския клон, чрез закупуване на кафе от Швейцария и чрез финансиране на британския клон от заеми, за които са плащани подозрително високи лихви. Оказва се, че за тези 15 години от Starbucks само веднъж – през 2009 г., са декларирали печалба и са платили еднократно едва 8,6 милиона лири данъци. Обяснението на Трой Алстед – финансов директор на Starbucks, е, че фирмата е на загуба в Англия. По това време британският клон на американския гигант менажира 735 кафенета на територията на острова! Подобно е поведението и на други мултинационални гиганти – Google и Amazon, които също намират начини да не плащат данъци в Обединеното кралство.
Историята не свършва дотук. Още през декември 2012 г. Starbucks обещават през следващите две години да платят общо 20 милиона британски лири данък. И наистина, през 2013 г. внасят 5 милиона с уверението, че до края на годината ще внесат още толкова. Причината за тази внезапна сговорчивост обаче е не само в правителствения натиск и в недвусмислените критики, отправени от министър-председателя. Говорителят на Starbucks заявява, че от компанията са се вслушали в гласа на своите потребители. Иначе казано, решението на Starbucks е продиктувано от общественото недоволство. И едва ли това недоволство щеше да има такъв вразумителен ефект, ако не ставаше въпрос за масов бойкот на кафенетата на веригата. За резултата от него пише и The Huffington Post, отчитайки резкия спад в продажбите на британските Starbucks кафенета. Голяма заслуга за спада в оборота има организацията UK Uncut, която за последните пет години е в основата на доста ефективни протести срещу фирми, които се измъкват от плащането на данъци. Началото на дейността ѝ е през 2010 г., когато симпатизантите ѝ окупират, седейки, централния магазин на Vodafone, принуждавайки го да затвори. Но какво би могла да направи тази или друга организация без разбирането на обществото за необходимостта от подобни протести и без ангажираността и съдействието на всеки отделен човек?
Думата ми е за значението на солидарността и силата, която се крие в духа на задружност. Когато преди няколко години посетих Дания, бях изумен от факта, че пред почти всяка къща на пилон се вее датският флаг. Едва ли е случайност, че точно Дания е така добре подредена и функционираща държава. Очевидно личният свят на датчанина не свършва до оградата на дома му, отвъд която да не го интересува какво става. Със знамето отпред той заявява, че е част от една надсемейна общност и има волята да работи за благото на тази общност. Че посредством държавния символ той се идентифицира с държавата и се смята за отговорен спрямо нея така, както спрямо себе си. Разбира се, историята ни учи, че понякога чувството за принадлежност към определена етническа общност може да породи ксенофобия и да стори големи злини на онези, чието знаме има различни цветове. Но така или иначе, голяма и сложна структура, каквато е държавата, не може да функционира добре, ако нейните граждани нямат съзнанието за значимостта на всяко свое действие или бездействие спрямо нея. И не става въпрос за техния раболепен принос, а по-скоро обратното – за активния им отклик на обществено значими събития или процеси. Отклик, който да е едновременно коректив и съзидател.
На какво е способна активната гражданска позиция? От една страна е утвърждаването и спазването на закона. Наскоро отбелязахме 800-годишнината от прокламирането на Магна харта – основополагащият съвременното ни обществено устройство документ. 26 години след подписването му – през 1241 г., в Дания е създаден Кодексът от Ютланд, в който също е записано: „кралят не може да управлява без и над закона“ и „всички са равни пред закона“. Еволюцията на обществените отношения води до прецизиране на идеите, залегнали в тези средновековни документи, и най-вече до прилагането им в съвременното демократично конституционно право. Това е чудесно, но не изчерпва възможностите на осъзнатия гражданин. От другата страна е отстояването на справедливостта, която не винаги е еквивалентна на правото. Затова и Хенри Дейвид Торо в есето си „Гражданско неподчинение“ пише, че не е толкова важно да уважаваме закона, колкото правдата. Защото всъщност тя би трябвало да е смисълът и целта, тя носи справедливост. Гражданското неподчинение предполага гражданско общество от индивиди със самочувствие и със съзнание, че от тях зависят нещата, че ако не правото, то правдата е на тяхна страна.
Какво е българското чувство за общност? Има ли го въобще? Има ли българинът съзнание за значимостта на своите действия и бездействия? Блазни ли се от мисълта, че подредбата както на собствения му, така и на обществения живот зависи от него? И най-вече – има ли изострена чувствителност към правдата или притъпените му (а може би неразвити) сетива не различават доброто от злото?
Ето и българските примери. Би ли могла Lafka да просъществува като бизнес, ако никой не пазаруваше от обектите ѝ? Съществуването ѝ не противоречи на правото, но е в болезнен разрез с простичкия морал и елементарното чувство за почтеност. Но ето че продължава да съществува и да се разраства – значи на българите (но не на всички, сигурен съм!) им е все едно кого и какво подкрепят с левчетата си за цигари или вестник, все едно им е на чия страна застават, а следователно не ги интересуват и последствията от собствената им позиция – морални и икономически. Има и по-красноречив пример, подобен на този със Starbucks. „Лукойл Нефтохим Бургас“ – гигантът в българската икономика, всъщност най-голямото промишлено предприятие в България, декларира огромни приходи, но никакви печалби. Приходът му за 2012 г. е 8,2 милиарда лева, а за 2013 г . – 7,6 милиарда. Общо 40 милиарда за последните шест години. И нито лев печалба през цялото това време! Как укрива спечеленото (има ли някой, който да вярва, че рафинерията работи на загуба?!) трябва да кажат компетентните български органи. Но те нищо не казват и „Лукойл Нефтохим Бургас“ продължава да не плаща никакви данъци. Става въпрос за толкова много пари, че биха оказали съществено влияние върху държавния бюджет и оттам върху жизнения стандарт на всеки българин. Тоест, всеки български гражданин поотделно е лично заинтересован „Лукойл“ да плаща на държавата своя данък печалба. Така, както британците са лично заинтересовани Starbucks да плаща данък печалба и с активните си действия принуждават компанията да го прави. Каква обаче е реакцията на българското общество спрямо това безобразие, каква е реакцията на всеки отделен човек, освен писане на гневни постинги във Фейсбук? Имаше ли масови протести? Престанаха ли хората поне да ползват услугите на бензиностанциите на фирмата, макар от тях да идват само една част от приходите ѝ? Не искам да бъда прекален моралист, но ако има нещо, което да корозира нашата съвест, то това е апатията и безразличието към непочтеността. Както няма престъпност по-силна от държавата, така и няма непочтеност по-силна от активното гражданско общество.
Аз не зареждам в „Лукойл“. А ти?
2015 г.