Едва когато видях как изглеждат обувките на последния лаоски крал, изложени в една витрина в бившия му дворец, проумях Луанг Прабанг и Лаос. Представях си града голям и величествен, помпозен и студен, даже надменен. Прекомерно натежал от собствената си неповторимост, от десетките си храмове, от многовековната си история. Старата столица на Лаос, резиденцията на краля, обиталището на Бога! Оказа се малък и приветлив, по домашному уютен и топъл като любима стара дреха. Сигурно несъзнателно съм очаквал да видя подобие на Банкок – смазваща пищност и разточително изобилие на красота, зад които стоят мощ и претенция. Но Луанг Прабанг се оказа точно това, което е можел да бъде. Малката столица на бедния съсед. Сврян в джунглите, труднодостъпен и сега – или с корабче по Меконг, или по сравнително новото шосе, което го свързва с Виентян – съдбата на Луанг Прабанг е била съвсем различна от тази на неговите индокитайски събратя. Без излаз на море, неразвит и изостанал, Лаос през цялата си история е бил мачкан от големите си съседи. Затова и бившата му столица няма блясъка и богатството на Банкок. Но точно заради своята изолираност има нещо друго, което космополитните градове нямат – свое лице и подкупващо очарование. Това е и причината през 1995 г. ЮНЕСКО да го обяви за най-съхранения град в Югоизточна Азия.
Та какви бяха обувките на краля? Най-обикновени черни обувки, поразкривени и износени съвсем не по кралски. Колко естествено, колко човешко! Подобна простота и непреднамереност лъха и от целия дворец, сега превърнат в музей. Построен в самото начало на XX век, в стила на френската колониална архитектура, той по-скоро прилича на голяма вила. С просторни помещения, но със съвсем скромна подредба. Единственият лукс идва от изложените скъпи подаръци, които кралят е получавал от съседните монарси. Известна тържественост внася тронната зала, но наивистичният вид на традиционните лаоски стъклени мозайки, с които са обсипани червените ѝ стени, бързо премахва дистанцията и залата, поне за чужденеца, в известна степен губи представителния си вид. Вероятно преди сто години сградата е впечатлявала поданиците на краля, но и тогава тя е била далеч от монархическите стандарти. Но, струва ми се, тази непретенциозност нито е случайна, нито е признак единствено на бедност. Просто кралският дворец е такъв, каквито са и самите лаосци – непринудени, скромни и стеснителни до плахост. И като че ли това не е колективен комплекс и народопсихология, наложени от историческата съдба и трудното съществуване. По-скоро философията на будизма прави тези хора толкова естествени, спокойни и уравновесени. Може би малко по-неемоционални, но и непритеснени за утрешния ден, който е вече предопределен. Затова и трудът за тях не е ценност сам по себе си, а необходимост. Съзиданието не променя кармата. Тази очевидна отлика от мисленето на западните им съвременници придава на обезоръжаващо симпатичните лаосци чара на наивно дете и в същото време на зрял мъдрец.
Като се изключи новата част на града, приютила двадесетина хиляди души, сърцето на Луанг Прабанг представлява малко полуостровче, образувано от две реки – Меконг и вливащата се в нея Кхан. Толкова малко, че е дълго не повече от километър и широко едва двеста-триста метра. Четири дълги улици, две от които крайбрежни, и няколко къси преки. Толкова. Но ако някой си мисли, че ще му стигне половин час, за да ги обиколи, лъже се. Сигурен съм, че и досега духовете на всички странници, посетили това омагьосано място, още витаят по уличките, въртят се около манастирите, надничат през храмовите порти, опитват се да зърнат между палмовите клони слънцето, залязващо над Меконг. Ненаситни и благодарни. Какъвто бях и аз.
Луанг Прабанг… На пръв поглед провинциално задрямал, поолющен и овехтял, този град има едно скрито оръжие – незнайно защо и как те кара да го усещаш познат. Сякаш не пристигаш, а се завръщаш. Нито изумителното количество будистки манастири, изникващи зад всеки ъгъл, нито колониалните сгради – тази невероятна кръстоска между Европа и тропиците, са нещо, което мога да нарека близко и познато. Напротив, за мен, българина, Луанг Прабанг е квинтесенция на екзотиката. И въпреки това още след първите няколкостотин метра по улиците на този чародей ме облада непреодолимото усещане, че вече съм общувал с него, че съм се върнал при стар приятел. Атмосфера на интимност ме полюшваше нежно между белосаните зидове на храмовете, ръсеше пътя ми с крехките листенца на нацъфтелите храсти, протегнали клони от дворовете над тесните улички, махаше ми от полутъмните магазинчета, пълни с шалове и везани дрешки, примамваше ме от всяко кокетно ресторантче. Уж мъничък и обозрим, Луанг Прабанг бързо ми даде да разбера, че тайните му са много повече, отколкото можех да разгадая.
Така и не можах да разбера защо нямам спомени от този град по обяд. Може би дневното слънце пропъжда вълшебството му и затова не съм искал да го запомня обикновен и делничен. Но сутрин и вечер, в миговете, когато вече не е ден, но още не е нощ, Луанг Прабанг намята плаща с чудесата си.
Все още плахата светлина внимателно събужда силуетите на сънените сгради и постепенно извайва цял град от тъмнеещото утро. Един по един храмовете изплуват от сумрака и от разтворените им врати леко се изнизват малки сенки, вливащи се във вече потеклата река от оранжеви роби. Сред утринната мъгла бързат и всички канени и неканени гости на стария Луанг Прабанг, устремени към централната му улица. Рано всяка сутрин този град дава едно незабравимо представление. Със или без зрители, всяка сутрин от векове насам – ритуалното събиране на подаяния от будистките монаси. Повечето съвсем млади момчета, боси, с дървени купи в ръце, шафранените им одежди рязко и неочаквано оцветяват сивото утро. Стотици фигури в изчезваща в далечината върволица мълчаливо поемат приготвените дарове – ориз, плодове. Коленичили на рогозките си, местните протягат ръце и други ръце ги срещат в мигновен допир между божественото и човешкото. Подмамени от тайнството на този ритуал, много туристи също са приготвили своите хлебни дарове и благоговейно ги поднасят на тези малки Буди. От другата страна на върволицата щракат десетки фотоапарати, опитвайки се да запечатат неуловимото – връзката на тези хора със своя Бог. Докато се усетих и реката се беше оттекла. Останах с чувството, че ми се е присънило – така нереално ми се струваше това зрелище на вече опустялата улица. Няма и следа. Старият магьосник Луанг Прабанг бързо е скрил всичко в ръкава си, преди да открадна магията му.
Неусетно денят се е изтърколил и свещеният град удобно е полегнал в пазвата на вечерта. Червеникавият воал на ниското слънце обагря в топло верандите, палмите хвърлят рошави сенки по манастирските стени. Сякаш и въздухът свети в жълто, мека светлина струи в дворовете, тротоарите оживяват все повече от разноезична глъч. Широката главна улица, която разполовява по дължина полуостровчето, се готви за вечерната закачка на Луанг Прабанг – нощния пазар. Движението е спряно, млади момичета и стари баби без бързане разстилат на платното своите сергии. Четири реда, дълги по няколкостотин метра, притискат купувачи и туристи в тесни колони, които се движат безспир между съблазнителното изобилие от лаоски стоки и сувенири. Накити, съдове, шалове, покривки, ризи, дрехи, джунджурии всякакви, та чак и тръби за пушене на опиум – за който иска да отнесе в далечния си дом истинския вкус на стария далечен Ориент. Суетня и пазарене изпълват улицата до късно през нощта.
Но още е светло. Промушвам се през почти неустоимия зов на отрупаните с евтини и красиви изкушения сергии и скоро се озовавам на по-спокойно място. Храм след храм се редят покрай мен и островърхите им покриви подхващат слънцето, задържат го за миг и докато направя няколко крачки, то вече успява да се търкулне по дългите им почти до земята скатове. Омайна нега е стаена във всяко ъгълче и шепне слова на утеха. Свървам в двора на един манастир. Оранжев послушник мете отронени листа, друг, приседнал на стълбите, чете книга, а по-нататък няколко негови връстници се смеят и закачат с невинността на деца. След един завой вече съм в друг манастир. Група млади монаси, насядали под едно дърво, разговарят тихо, а шафранените им роби са не по-малко варосани от стената на храма зад тях. Не ще да са били много внимателни в работата си. Покой и блаженство ме следват в пътя ми. Притихнали сгради в избелели цветове кротко си припомнят колониалните години. Лек ветрец от широката река едва докосва палмовите корони.
В третия манастир Луанг Прабанг ми беше приготвил своя подарък. По стълбите вече се изкачваха посветените за своята вечерна молитва. Събух и своите сандали и хлътнах в утробата на храма. Кръстосах крака на пода близо до вратата. Покрай мен се шмугваха един по един монасите и с появата на всеки от тях на отворените порти косата вечерна светлина взривяваше по едно оранжево слънце, което бързо угасваше и присядаше вътре до своите другари. В дъното Буда гледаше с непроницаем поглед притихналите пред него редици, от които скоро се откъсна протяжната, монотонна песен на молитвата. Хармонични вибрации изпълваха свода, увиваха се около изящните колони, потъваха в мекия червен под, отразяваха се от изписания таван и се изливаха от храма далеч, далеч, губейки се в безкрая. Времето и пространството се свиха в един пашкул около мен, медитиращия Буда и молещите се. Отворената врата зееше наблизо, но светът отвън беше неясен и непостижим. Съществуваха само обсебващата мелодия и непонятният брътвеж на монасите, в които бавно и безсилно изгубвах себе си. Молитвата не беше дълга, беше вечна.
Когато всичко свърши, беше притъмняло. Тръгнах си и докато се скитах в унес безцелно по улиците, отново намерих себе си, но това вече не бях аз. За първи път, откакто бях напуснал България, се почувствах цялостен и завършен. Центърът на съществото ми вече не беше на хиляди километри, там някъде, в далечна София, а беше тук, в мен, човека от Луанг Прабанг.
Сп. „Одисей“, 2007 г.
Повече снимки от Луанг Прабанг можете да разгледате тук.
За още текстове от Лаос или Индокитай кликнете на етикетите отдолу.