Признавам си, че като бях малък, не харесвах приказките на Андерсен. Струваха ми се мрачни и потискащи. Когато поотраснах, разбрах, че това са били приказки за възрастни, и едва тогава от тях заструи една неповторима, тъжна, студена, северна светлина. Мина още време. Новопоявилият се в познанията ми датски принц Хамлет съвършено се вмести в загадъчната картина, която си бях нарисувал. Тогава обаче някъде прочетох, че Дания била на челно място в света по производство на свинско месо. Тази прозаична информация сериозно разстрои току-що построената ми романтична представа за далечната и всъщност малко позната земя. Налагаше се да го преглътна. Е, казах си, не може всички датчани да запълват изцяло времето си с произнасяне на дълбокомъдрени монолози за това да ги бъде ли или не. Все пак, за да ги бъде, нещо трябва да ядат. Но когато след години дойде невероятната новина, че в Дания вече са разрешени хомосексуалните бракове, си дадох сметка, че нравите в тази малка скандинавска страна са далеч по-енигматични, че тя е много по-интересна и многолика от всичко, което си въобразявах за нея, спазвайки неумолимата дистанция от две хиляди километра. Трябваше да я видя отблизо.
Дания е невидима. Почти в буквалния смисъл. Свикнал съм с удобството да виждам моята България наистина като на длан от всеки завой на пътя по планинската ни земя, простирайки поглед почти до края на пределите ѝ. Дания ми се стори обезсилващо дезориентираща с безкрайните си равнини. Беше ми почти невъзможно да възприемам географски една държава, чийто най-висок връх (ако въобще подобна дума приляга) е едва 173 метра. Опитвайки се да игнорирам дискомфорта от липсата на ритъм в пейзажа, изминавайки стотици километри по безукорните ѝ пътища, осъзнах, че планините не са просто гънки на релефа, а са част от нашата балканска психофизиологическа направа, че планините са в основата на нашия модел на мислене, фундамент на абстрактните ни културни постройки. Как би могъл датският Христо Ботев да напише “Хаджи Димитър”? Няма я в Дания митологията на планината, нито опозицията високо – ниско, невъзможен е героят, изправен на върха на балкана и възнасящ се от него направо към небесата на националния пантеон. Затова в страната на викингите мисленето е, условно казано, хоризонтално, а датските герои са в морето. Измеренията като че ли предопределят и темперамента. Скандинавското спокойствие и уравновесеност рязко контрастират на нашата синкопирана душевност, на балканските ни неравноделни страсти. А общото е, че там някъде, в историята, малката сега Дания е владеела целия Скандинавски полуостров и още доста други територии. Синдромът “България на три морета” е универсален, но какво ли ще стане, ако всяка държава успее да осъществи бленуваните си национални идеали – сигурно ще е необходима площта на още две планети, за да бъдат задоволени всички претенции. Но истината е, че не това вече е движещата сила на националните стремления в една обединена, просперираща и лишена от предразсъдъци Европа.
Неминуемо и разбираемо първите ми дни в Дания минаваха в непрестанни сравнения, съпътствани от неизбежния болезнен въпрос – защо те така, а ние иначе?! Защо при тях е чисто? Защо сградите им са като нарисувани, перфектно поддържани, с еднаква дограма и без своеволни приумици, които да загрозяват фасадата? Защо в цяла Дания не видях нито един (нито един!) полицай и въпреки това трафикът беше спокоен и с уважение към другия, а автомобил, паркиран на непозволено място, просто нямаше? Бързият и измамно лесен отговор е – имат закони и сурови глоби, а и данъците им са много високи – затова пътищата им са в идеално състояние, затова образованието и здравеопазването са безплатни, затова могат да си позволят да имат толкова социални придобивки. Но по-важната причина, струва ми се, е в наличието на лична и обществена воля да си подредят живота и държавата, в духа на задружност при осъществяването на общи цели. Неслучайно пред почти всяка къща се вее датското знаме. Градивното датско чувство за общност има дълбоки корени и те не са от вчера – в Кодекса от Ютланд е записано: “кралят не може да управлява без и над закона”, както и “всички са равни пред закона”. Годината е 1241-ва!
С всеки изминал ден Дания ме обсебваше все повече и повече. Пътуването ми беше неистово задъхано като на човек, който иска да види всичко и да не пропусне нищо. Разбира се, обречена кауза, но означаваше ли това, че не трябва да опитам?! В началото и в края беше Копенхаген, по средата – едно почти неспособно да поеме и осмисли всички усещания размотаване по островите на Дания, съчетаващо в равни дози умишлено преследване на забележителности и безцелно скитосване по селца и пътища за попиване на атмосферата и придобиване на непосредствени, нетуристически впечатления. Не исках да се ограничавам само с представителната столица – Дания не е само Копенхаген. Но се оказа, че разликата между големия град и дълбоката провинция не е така отчетлива както по нашите географски ширини. Стандартът навсякъде е много висок, затова и определението “село” не отива и на най-малкото селище в Дания – градският дух и архитектура присъстват навсякъде, чистотата и редът доминират. Средната класа не е само икономическо понятие. Наред с това, че в Дания няма натрапчива бедност и парвенюшко богатство, няма пропаст и в мисленето. За добро или за лошо на архипелага, разделящ Северно от Балтийско море, еманципацията на нравите е победила патриархалните отношения и в най-затънтеното място. Йес, който живее в селцето Сньоде на сравнително малкия остров Лангеланд, се развежда за втори път, а жена му – за трети, като имат общо пет деца. Освен това обаче в задния двор на къщата на Йес няма бараки и купчини с боклуци. Склонноста на датчаните да се женят и развеждат лесно не означава непременно упадък на нравите. Може би и това, но със сигурност означава и още нещо – разкрепостяване и липса на предразсъдъци. И това вероятно е съзнателен процес. Същото общество, което сега позволява хомосексуалните бракове, само преди стотина години прави невъзможен живота на един мъж и една жена заради любовта им и ги докарва до самоубийство. Гробът на датските Ромео и Жулиета се намира на остров Тосинге и е популярно място за посещение на местните младоженци. Доколко датчаните не са суетни и са далеч от предразсъдъците личи и от масовото използване на велосипеди. Придвижването с колело в Дания не е белег на нисък социален статус, а на практичност – поддържаш добра физическа форма, не замърсяваш природата, а и спестяваш пари. На улицата, подредени в своето платно пред своя малък светофар, чакат зелената светлина стотици хиляди мъже с костюми, баби с каски на главите и красиви млади скандинавки с дълги руси коси, за които очевидно мерцедесът не е абсолютната ценност.
Освен богат материал за размисли Дания предлага и недвусмислени туристически бижута. На полуостров Ютланд, в Йелинг, се намира кръщелното свидетество на Дания – с рунически букви, изсечени в два големи камъка, през Х век викингският крал Харолд Синия зъб прокламира официалното приемане на християнството. Но това, с което Дания е най-щедра, е от по-късни времена. Великолепни замъци и дворци от късния Ренесанс, Барока и века на Просвещението препъват на всяка крачка жадния за европейска култура турист и безмилостно изяждат недостатъчното време, което си е отделил за тях. Сред пищни градини, заобиколени от езера, с умело демонстриран усет към красивото и стилното извисяват кулите си знаците на една столетна традиция. Има ли някой, който да не е чувал за Тихо Брахе, за Сьорен Киркегор, за Нилс Бор? Дания е един от камъните, върху които е изградена европейската цивилизация. И макар и да не е приела еврото, на чиито банкноти стои мостът като един от най-важните човешки символи, то със сигурност споделя ценността на този символ – десетки мостове свързват през морето островите на тази очарователна страна, протягат бетонни ръце през пространството и времето и правят недостъпното достъпно.
Когато влязох в църквата “Св. Албан” в центъра на Копенхаген, ми зададоха въпроса “Откъде сте?”. Приех това за формална любезност, отговорих машинално, че съм от България, и понечих да продължа. Но жената помоли да изчакам, порови в някаква папка и какво беше учудването ми, когато ми връчи един лист с историята на църквата, написана на чист, хубав български език. Европа е протегнала мост и към нас. Ще ми се да тръгнем по него.
Сп. „Одисей“, 2008 г.
Повече снимки от Дания можете да разгледате тук.
За още текстове от Дания кликнете на етикета отдолу.