Асфалтът отдавна е свършил, после няколко километра черен път следва змийските извивки на реката. Но долината не се стеснява, напротив – с изкачването се разстила, отваря, и в нея навлиза все повече небе. Там, където пътят изчезва в избуялите ливади, току под буковата гора, плъзнала над къщата му, живее дядо Найден. Закръглил ги е на 80. Годините. Скоро си е отишла бабата му. Останал е сам със своите животни. Двор, пълен с движение – кучета, котка, кокошки, наперен петел и над двадесет крави! Просторно е, тревата е мокра от скорошния дъжд. Привечер сядам в скромната му стая да ме почерпи с домашна ракия. За мезе – прясно сирене. На изпроводяк ми подава торбичка с яйца и току-що издоено мляко. За вкъщи.
Дядо Найден и сега е там. И в този момент, докато седя на компютъра и пиша тези думи с очи, оковани от четири бетонни стени, той диша тръпчивия въздух на планината, в самото сърце на Балкана. Виждам го как се изкачва бавно по склона, пристъпва сред своите безсловесни твари и говори с тях на някакъв таен език. Една крехка и уязвима хармония, от която черпи сили самият живот.
Сп. „Одисей“, 2006 г.
Още подобни снимки можете да разгледате тук.
За още текстове от България кликнете на етикета отдолу.