„Цветът ме е завладял. Вече няма нужда аз да го преследвам – той ме е сграбчил завинаги. Цветът и аз сме едно. Аз съм художник.” Едва ли някой, макар и за кратко надзърнал в Тунис, би оспорил това изповедно откровение на Паул Клее. Не е нужно даже и да си художник, за да бъдеш обсебен от майсторството на южното тунизийско слънце, което с рязък акорд пръсва контрастния си проявител, изтръгващ от цветовете яростен вик, а сетне, разпилени, нежно ги утаява във фините полутонове на сенките.
Градчето Сиди Бу Саид – музата на Паул Клее, подобно на много други селища, накацали по ръба на Средиземно море, е избрало синьото и бялото за основните си одежди, гарнирани с ярко червени бугенвилии, закачени на ревера за акцент. Каква е причината за това цветово съзаклятие на малките градчета, обрамчили крайбрежието на морето, в което се е родила цивилизацията – сходен естетически вкус или просто съчетанието от ослепителната светлина и дълбокото синьо на водата е естественият ключ при избора на декорация? Вероятно и двете. В оформянето на архитектурния облик на Сиди Бу Саид специална заслуга има и андалуският корен на неговите жители. Когато през XV век Реконкистата окончателно изтласква мюсюлманите от Испания, малка част от тях се заселват в скромното селце на най-северния бряг на Африка и, без да знаят, го превръщат в един от бъдещите символи на Тунис, разпознаваем от всеки средностатистически турист. Варосаните фасади правят фриволни чупки, оползотворявайки до метър оскъдната площ на малкото полуостровче, сложно орнаментираните сини решетки на прозорците дават възможност на притежателите на тези вече доста скъпи имоти да надникват към улицата, за да видят кой стои пред портите на малките им крепости. Лабиринтът от криви улички често свършва в някое глухо разклонение или неочаквано изскача високо над морето, взривявайки тясното си пространство в открилия се простор. Колониалната епоха, а и близостта на Сиди Бу Саид до европейския бряг спомагат този малък ориенталски шедьовър да бъде обикнат от артистичния свят на Стария континент. Паул Клее, неподражаемият шаман на модернизма отпреди век, е само едно от многото имена, привлечени от едновременно познатото и в същото време екзотично излъчване на градчето. А оттам до туристическата му популярност е не повече от крачка. Бохемският чар на тунизийския Монмартър бързо пренаселва калдъръмените му улички със стотици любопитни туристи, сновящи между сергиите за сувенири и кафенетата по брега. Слава богу обаче, вечер този мравуняк се оттича към близката столица и Сиди Бу Саид отново се загръща в тишината на своето изящно спокойствие. Далечното червено небе постепенно превръща синьото във виолетово, бялото заспива помирено в дълбоките сенки и градчето бавно потъва в здрача, разтваряйки неясния си силует в мастиленото петно на морето.
Но в многогласния хор на тунизийските цветове синьото не е единственият солист. Само крачка навътре от брега и мекият шепот на морето затихва пред пастелния глас на пустинята. Сините средиземноморски тонове рязко се стопяват във всепоглъщащата охра, в сиво-кафявото на безжизнената спечена земя. И въздушните бели къщички на Сиди Бу Саид чудодейно се трансформират в подземните жилища на берберите-троглодити. Сякаш Горната земя пропада в Долната.
Селцето Матмата е сигурно най-неоспоримият пример за приспособимостта на човека, за умението му да превръща недостатъците на природната среда в предимство, за способността му да създава дом навсякъде и при всякакви условия. Монотонният пейзаж ритмично сменя еднакви, сухи, обгорели хълмове, набраздени от забравени порои. Като че ли животът тук никога не се е появявал и единствено лекото трептене на маранята раздвижва мъртвешката пустош. Но това тържество на смъртта е измамно – живот има, но е скрит от погледа дълбоко под краката. И разхождайки се замаян в изтощителната жега, можеш просто да паднеш в… нечий двор. Защото къщите тук се извисяват на дълбочина. Никой не знае кога това берберско племе е започнало да издълбава своите жилища в меката глина. По-лесен изглежда отговорът на въпроса „защо” – ако не да изчезнат от очите на враговете, то със сигурност да се скрият от жегата в този естествен климатик. Дебелите колкото цял хълм стени осигуряват перфектната изолация. Възползвайки се от гостоприемството на някое семейство, примесено и с надеждата за скромен приход от своята частна забележителност, човек попада в странен свят, сякаш измислен от детско въображение. Дворовете, прилични на големи кладенци, спират слънцето преди да достигне дъното, околовръст на което са изкопани стаите, пестеливо обзаведени с възгрубичка покъщнина – само най-необходимото за поддържането на един прост, лишен от всякакъв лукс бит. Връзката със света е дълъг тунел, в чиито сводове мракът никога не отстъпва докрай на светлината. Причудливите пещерни домове наистина предизвикват въображението и не приличат на нищо друго по нашата толкова богата на странности планета. Не по-малко чудновати са и съоръженията, в които местните от „нормалните” села столетия наред са съхранявали реколтата си. Многоетажните складове, съградени в овални форми от същата глина и залостени във вътрешен двор от масивна врата, наистина са правели безценното си съкровище труднодостъпно – не само за външен грабител, но и за собствениците, които е трябвало да достигат до своето отделение по тесни, стръмни и криви стълби, изискващи смелост и акробатични умения. Прилични на термитници, така наречените ксурове увенчават като укрепления голите хълмове на Тунис.
Земя и небе. Охра и синьо, срещнали се по грапавия контур на планината, тук-там нащърбен още повече от проядените руини на стари, изоставени берберски села, разпадащи се като скулптури от пясък – изчезващ спомен за нетрайното изкуство на нечий човешки живот.
Сп. „Осем“, 2010 г.
Повече снимки от Тунис можете да разгледате тук.
За още текстове от Тунис кликнете на етикета отдолу.