Изисква се не малко въображение, за да можеш да измисляш нови и нови начини за облагодетелстване с пари по европейски проекти. Ето така културно-историческото ни наследство беше набелязано за отстрел и беше отстреляно по един тъжен и непоправим начин. И, както изглежда, докато има далавера в тая работа, няма да остане и един автентичен камък в територията България, който да не е надстроен с итонг. А където камък няма, и само итонгът ще свърши работа.
Всъщност, трагедията се разиграва не от вчера. Спомням си какъв фарс се разигра преди четири години на великотърновската борса по културен туризъм. Тогава вестник „Стандарт“ беше инициирал всенародно допитване за избирането на 10 чудеса на България, които да получат по един милион лева от хазната. Та на тази борса се бяха събрали щастливите кметове на спечелилите. Там бяха и министър Томислав Дончев, както и заместник-министърът по туризма. В голяма и препълнена зала кметовете превъзбудено и угоднически рапортуваха на министър Дончев: „Сега строим зъберите на крепостта, скоро почваме и кулата!“ Това специално за шуменската крепост. Да се чуди човек да се смее ли, да плаче ли. Важното е парите да бъдат усвоени. Сред новите „чудеса“ тогава бяха още някакви руини край Дебелт и горкият стар Созопол. Идеята беше, че тези чудеса ще привлекат нови и нови чужди туристи, превръщайки България в нечии представи в съперник на Светите земи – някакъв световен и ненадминат културно-исторически резерват. Само дето никой не се сети да попита представителите на туристическия бизнес ще снесат ли тези нови кокошки златни яйца, какво иска да види туриста, за кое би си дал парите. А не после да се чудят местните – абе имаме си тук такова хубаво чудо, пък никой не идва да го види. Никой и не искаше да чуе за критики – каквото било – било, няма да връщаме парите! Министърът каза, че няма смисъл да се обсъжда хубави или лоши са чудесата – да караме нататък. Това прозвуча като сватбена сцена от американски филм – ако някой има нещо против тази сватба, да го каже сега или да замълчи навеки. Но и никой не беше попитан преди сватбата подходящи ли са тези наши ергени да ги сватосаме за капризната булка, наречена туристически интерес.
Няколко години по-късно бутафоризирането на историята ни не само не е престанало, но и е на път да удави всичко и всички в кича си. А ето ги простите критерии, на които трябва да отговаря едно нещо, за да предизвика туристически интерес.
Първият е уникалност. Нима можем да смаем света с римско наследство? Цялото Средиземноморие е осеяно с такива внушителни монументи от римско време, че тук просто нямаме шанс. Не само Италия, но и африканският и близкоизточният бряг изобилстват с храмове и колизеи, запазени в цялото им великолепие. В България има много останки от тази епоха и е хубаво това да бъде подчертавано и използвано за реклама на България като страна с изключително богато и разнообразно културно наследство, но самите обекти бледнеят. Това е положението.Така стоят нещата и с крепостите и замъците от Средновековието. Не ще смаем никой европейски турист с подобни градежи. Дори и с Баба Вида. Тя може да има за нас, българите, някаква стойност, но не издържа международната конкуренция. Това не означава, че в България няма нищо уникално. Напротив, има! И това на първо място са тракийските гробници. Там трябва да е насочен фокусът на туристическата реклама – към нещо, което го няма другаде по света. Също донякъде уникални, поне за региона, са нашите православни църкви и манастири. Или пък хилядолетният езическо-християнски комплекс в центъра на София – с мащабните останки от антична Сердика, ротондата „Св. Георги”, църквата „Света София”.
Вторият критерий е не по-малко важен. Автентичност. Да разчистим и експонираме каквото е останало – добре. Да възстановим в известна степен нещо, за което сме наистина сигурни как е изглеждало – приемливо. Но да строим сега крепости, си е чиста бутафория, а бутафорията отблъсква и предизвиква снизходителна усмивка. За съжаление дори смятаният от повечето българи за автентичен Царевец е построен съвсем наскоро. И там туристът се чувства доста неловко – бутафорията започва от карикатурните персонажи на входа с мукавени щитове и наметала от плюшени завеси (пред Колизея в Рим също стоят гладиатори за снимка, но не изглеждат по тоя гротесков начин), минава през „Балдуиновата” кула, която е на по-малко от сто години, и стига чак до върха, където се мъдри така наречената Патриаршеска църква, която е на съвсем невръстна възраст – трийсетина години, и представлява доста свободна интерпретация на нещо, което трябва да е на 800 години. Изографисана е от художника Теофан Сокеров съвсем неканонично. Разбираемо, в края на краищата не е църква. А какво е? Ето това и на екскурзоводите им е трудно да обяснят. Спомням си с каква упоритост в една подобна надпревара преди няколко години Велико Търново се бореше да наложи силуета на Царевец с това нещо на върха за национален символ. Нямаше да е честно да спечели. Или може би щеше да е твърде симптоматично – бутафорията като национален символ. По подобен начин стоят нещата и с Велики Преслав. Върху останките от Кръглата (Златната) църква е излят бетон, може би за да добие представа посетителят как е изглеждала. Не се е получило. Никак. Да не говорим, че е недопустимо подобно необратимо увреждане на паметника. Ще трябва на този посетител да му бъде дадено да прочете описанието на църквата, направено от Йоан Екзарх, иначе въображението няма да му стигне. Наблизо е издигната и една крепостна порта, край Плиска пък се появи и част от някаква „базилика”. Бутафория. Музеят във Велики Преслав съдържа ценни и интересни експонати, но навън, там, където е била столицата, туристът просто няма какво да види. Така стигаме до третия важен критерий.
Зрелищност. Като ще е чудо, трябва да смайва. Трябва да пълни очите и да стряска ума. Спомням си един пътеводител на Стара планина, издаден още по социалистическо време. Там имаше една снимка, на която не се виждаше почти нищо, но пък текстът към нея разбулваше мистерията – това били основите на изгорения яташки дом. Възможно ли е това да бъде забележителност? Ами не, не е възможно! И не само заради по-късни идеологически съображения. Може едно място да е много ценно за националната ни история или въобще за дългата и превратна история по тези наши и някога не наши земи, но да не става за туристически обект. Съзнавам, че съдбата на България е била такава, че много от античните и средновековни градежи са били разрушени още преди столетия и сега не представляват впечатляваща гледка. Но трябва да го приемем и да не се опитваме да ги построим наново. Съзнавам и че България няма класически европейски Късно средновековие и Ренесанс и поради това няма красиви и внушителни сгради и произведения на изкуството, подобни на онези, създавани в земи, на които не им липсват цели столетия от историята.
Проблемът обаче не е само в самата бутафория. Просто нашите културни обекти често вместо култура излъчват некултура. И това зависи не толкова от самите обекти, а от средата, в която са поставени. А тя въздейства изключително силно на туриста. Защото култура означава не само съхранен интересен паметник, но и цялостна атмосфера, излъчване, отношение. Ако пространството около голямата забележителност е осеяно с боклуци и найлонови торбички, общото впечатление у туриста няма да е като че ли е посетил културно чудо. Ако вместо с красиви рилски върхове Рилският манастир беше обграден от бетонни хотели, въздействието му щеше да е коренно различно. Когато туристът пътува с корабче из хърватските острови и погледне към брега, вижда едни спретнати, чисти, красиви градчета и селца с красива и чиста природа за фон. Ако обаче се приближи по море към българското културно чудо Созопол, ще види едно бетонно гето. Така е и във възрожденско Арбанаси – на посетителя му е трудно да открие автентичните ценности сред морето от огромни богаташки къщи в псевдовъзрожденски стил. А какво да кажем за Несебър? За грозните реклами по старите му улички, за битпазара, на който е обърнат? И за желанието на жителите му да отпишат града от списъка на ЮНЕСКО? Ами тогава кой ще им пълни новопостроените имоти? Та нали туристите идват не заради хотелите им, а именно заради това, че Несебър е част от световното културно наследство! Средата! Докато България е мръсна, грозна и разхвърляна, няма как да стане известна културна дестинация, независимо от ценностите, които притежава!
Понякога става въпрос за съвсем дребнички неща. Преди известно време от северната страна на „Александър Невски” в София построиха рампа, по която инвалидите да могат да влизат в храма. Похвално дело. Само дето рампата, макар и солидно, от камък изпълнена, контрастира на архитектурния стил на катедралата. Просто е грозна и нехармонична. А по нея са работили архитекти, дизайнери, някой е възложил поръчката, друг е одобрил проекта, трети е приел свършеното. Но и за окото на неспециалиста несъответствието е видимо. Ето защо призовавам за създаването на естетическа полиция, която да следи за хармонизиране на културния обект със средата, в която той съществува. Тогава, надявам се, ще изчезнат и димните кълба от кебапчийниците пред Бачковския манастир. Защото те не са местен колорит, а местна простотия. Тогава сигурно някой ще се сети да махне кабела, провиснал между сградата на Светия синод и „Света София” и пречещ на туристите да се насладят на хубавата гледка към „Александър Невски”, а и да направят хубава снимка.
Това, че си харесваме и обичаме България, е много хубаво. Но то съвсем не е достатъчно, за да стане тя разпознаваема и предпочитана културна дестинация. И на ентусиазираните възгласи как сега ще привлечем много чуждестранни туристи, искам да напомня, че все пак туристите са краен брой, т.е. за да дойдат в България, те трябва да не отидат някъде другаде. Това означава да ни предпочетат пред някоя друга, вече разработена туристическа държава. Но конкуренцията е жестока.
Портал Култура, 2014 г.