Срещи край Белоградчик
След глъчката на превъзбудените туристи, обсадили и отвън, и отвътре крепостта над Белоградчик, гората наоколо ми се струва съвсем тиха. Аудитата на паркинга и гъмжилото от маркови дрехи и маратонки са останали зад гърба ми. Черни пътища и тесни пътеки се кръстосват безмълвни сред наситеното зелено на пролетно избуялата природа. Зад някой завой току изникне червената грамада на причудлива скала, после пътят ми пак се шмугва сред храсталаците. Ухото бавно се пренастройва и след няколко минути започва да чува песента на птиците. Пред очите пък се разкриват скритите знаци на живота – тук пробяга гущер, там между дърветата се мернат рога на сръндак. Сетивата се отварят и празната и спокойна гора става все по-жива и населена.
Ето че някъде встрани се чува и неясен говор. Поглеждам натам, но не виждам никого. След малко го чувам от друга посока – неразбираем ромон човешка реч, потъващ сред лабиринта от дървета. Най-накрая ги срещам. Момче и момиче, мъкнещи голяма кофа, пълна с манатарки. „От махалата сме. Берем гъби – изкупуват ги по пет лева килото.“ Пламен и Красимира. Казват, че са се оженили. Той е на 15, а тя – на 13. Още учат. Мили, спокойни и лъчезарни – почти деца, почти мъж и жена. Името му е татуирано на гръдта ѝ – каквото и да стане, тази любов ще се помни винаги.
Десетина минути, след като се разделяме, срещам Кирил и Иван. Той е на 66, работил е в Германия в цех за производство на кашкавал. Уплашил се е и се е върнал, след като един работник паднал в казана с почти врялата вода. Плащали добре, но предпочел да се прибере у дома. Сега той и 13-годишният Иван събират гъби. Иван е мълчалив, но умните му очи ме изучават с такова любопитство!
Както си говорим, до нас долита песен. Приближава, усилва се и най-сетне иззад завоя се показва малко тромавата фигура на Маргарита. Бог се появява още с поздрава ѝ и всичко, което разказва, е свързано с вярата ѝ – как Господ я избавил от едни лоши кучета, как ходи на църква, как… Изражението ѝ е ту мъдро и замислено, ту сърдечно усмихнато – като на 67-годишен човек, видял много през живота си, но още пазещ лекотата в сърцето си. На тръгване ми махва по най-трогателния начин.
Гората свършва и излизам на ливадите. Там се натъквам на Сашо и Катя. Той е на 50, тя – на 44. Косят трева и я товарят в двете каруци, спрели наблизо. Катя е шеговита и приказлива, Сашо е сдържан и малко недоверчив към мен. Все пак ме оставя да го поснимам. Отсреща Балканът още е заснежен, задават се тъмни, неспокойни облаци. Сигурно пак ще вали.
Това са хората на Белоградчик. С гумени ботуши и очукани обувки, газещи из калта на пролетната гора, с каруци и кофи, в които пълнят живота си ден след ден. Много пъти съм ходил до града, но едва сега го видях истински.