(Не)забравеният град

Било е топло, много топло! Закопчаната догоре куртка протривала врата му, потта смъдяла в очите му, стичала се по страните му и разлютявала и без това болезнените следи от комарите. Дрехите му били като горещ влажен компрес, в чиято лепкава прегръдка движенията през шубраците ставали още по-мъчителни. Всичко около него под зеления покров на тропическата гора цвърчало, писукало, ръмжало – от дребните насекоми до скрития в гъсталака тигър – всичко било на мястото си, само не и той – белият човек с широкопола шапка, скриваща лицето му от слънцето. Вече няколко дни скитал из пущинаците, носачите го следвали с безизразни лица, трябвало да прави сметка на провизиите и за връщане. Вечер в импровизирания лагер разтварял дневника си и на светлината от свещта записвал дневната реколта впечатления. И ето че един от тези дни направил прословут неговия бележник – най-неочаквано гъстата растителност издала пред него векове пазената си тайна. Не можел да повярва на очите си – оплетена до задушаване от мощните коренища на огромните дървета, през листата прозирала висока кула, чиито каменни стени били отрупани с изящни барелефи. Горе-долу така трябва да е изглеждала експедицията на французина Анри Муо през 1860 г. в Камбоджа.

Или по-скоро такава е романтичната ни и малко грешна представа за откриването на Ангкор – забравеният и потънал в джунглата град на кхмерите. Защото той никога не се е губил. Макар и изоставен в средата на XV век след нашествието на съседите сиамци от кралство Аютая и последвалата тежка суша в района, градът никога не е изпадал в истински летаргичен сън. Наистина, загубил своето значение и слава, останал встрани от по-късното развитие на камбоджанците, но исполинските му храмове никога не са оставали съвсем пусти – будистки монаси поддържали религиозния живот в това респектиращо с архитектурната си дързост място. Може да се предположи, че митът за откриването на Ангкор се дължи просто на незнанието на европейците. Но и тази европоцентричност не може да бъде причина за разпространената заблуда за откривателството на Анри Муо. Просто защото преди него не един и двама европейски пътешественици са стигали до Ангкор и са го описвали. И Анри Муо съвсем не крие това – даже интересът му към Ангкор е провокиран именно от тях.

Историята на европейското „откриване” на Ангкор е дълга. Пръв в списъка е португалският монах Антонио да Мадалена, добрал се до кхмерското чудо през 1586 г. Интересното е, че той се опитал и да помогне за реставрацията на храмовете, която по това време камбоджанският владетел възнамерявал да предприеме. През следващия век – XVII, много испанци и португалци посетили града, вероятно не само с мисионерски цели. Те, разбира се, били водени дотам от местните, за които Ангкор не е бил тайна. В началото на XIX век се случва нещо, което изостря любопитството към този далекоизточен шедьовър. В Париж излиза преводът на мемоарите на китайския дипломат Джоу Дагуан, прекарал една година в Ангкор още през XIII век, когато кхмерската цивилизация била в разцвета си. Всъщност, основно на него дължим това, което знаем за живота в кхмерската столица, както и внезапния интерес на французите към Ангкор. Френски пътешественици и мисионери започнали да пътуват по-често до далечна Камбоджа, като един от тях – отец Шарл-Емил Буйво, публикува в 1857 г. пътните си бележки от неколкогодишното си странстване из Индокитай, в които, разбираемо, подобаващо място е отделено и на Ангкор. Защо обаче Муо се смята за първооткривател на старата кхмерска столица, не е ясно. Може би езикът му е бил по-въздействащ и образен, успявайки да популяризира нещо вече известно, но все още неграбнало ума на хората. Или просто историята е трябвало да нагърби някого с тази заслуга. Е, извадил е късмет!

Интересното е, че през столетията, в които Ангкор е бил позадрямал, не само европейци са били заинтересувани от него. От калиграфски надпис, изписан с японски йероглифи, оставен през първата половина на XVII век на една колона в Ангкор Ват, научаваме, че в града по това време е имало японски заселници. По същото време дотам пътува и друг японец – Кенрио Шимано, който пък ни е оставил подробна карта на храма.

Но нека се върнем неколкостотин години назад – по времето, когато градът е бил столицата и гордостта на кхмерската цивилизация. В началото на IX век някакъв владетел успял да обедини разпокъсаните територии и ги нарекъл Камбуджадеса. Покрай това се и провъзгласил за бог и монарх на вселената. И започнал историята, която неговите наследници довършили. Ангкор станал център на бързо нарастващата и силна кхмерска империя. А тя, естествено, имала нужда от впечатляващ материален израз на своето могъщество. Затова кралете от времето на този шествековен разцвет се надпреварвали в строителството на грандиозни по големина и невиждани по красота храмове. Сред тях най-много се отличили крал Суряварман II, управлявал между 1113 и 1150 г. и изградил Ангкор Ват, и крал Джаяварман VII, построил в края на същото столетие Та Пром и Ангкор Том с храма Байон. Но за мащабите на града и силата на империята съдим не само по тях. На територия от неколкостотин квадратни километра, пръснати из горичките, сега можем да видим останките от стотици по-големи и по-малки храмове, пътища и канали, които свидетелстват, че Ангкор е бил най-голямата урбанизирана площ в света от цялата прединдустриална епоха! Даже и сега, когато сме се нагледали на какви ли не чудеса, храмовете на Ангкор смазват с величието си и поразяват с изящността си. Вероятно такова потресаващо впечатление са направили и на Анри Муо, който пише в бележките си, че те са по-големи и внушителни от всичко, останало в Стария свят от гръко-римско време и, подведен от бедността и скромността на камбоджанците в средата на XIX век, прави предположението, че Ангкор е дело на изчезнала древна цивилизация, недопускайки, че местните могат да бъдат потомци на толкова съзидателен народ.

Да мислим, че владетелите са се занимавали само със строителство, няма да е вярно. Животът в града се е подчинявал на строгото им администриране, водили са войни, самите те са били по средновековному силни и боеспособни. Историята разказва как Суряварман II в един кръвопролитен спор за трона скочил от своя слон върху бойния слон на съперника си и собственоръчно го убил. След това построил Ангкор Ват, който да служи като главен храм на столицата. Сега можем само да бъдем благодарни на мегаломанията му. Но не е вярно и че това са били единствените кралски подбуди. За силното религиозно чувство и значението на религиозната постановка на мисълта тогава можем да съдим по факта, че до наши дни са останали само сгради, свързани с религиозния култ. Причината е проста – всички други сгради, включително и дворците, са били строени от нетрайни материали, каквото е дървото. Камъкът е бил запазен за боговете – с него е можело да бъдат строени само храмове. От описанията на китайския дипломат научаваме, че и кралските резиденции са били достатъчно пищни, но очевидно владетелите все пак са проявявали известна свенливост и не са дръзвали да увековечават в камък собствените си персони. И освен това не са им липсвали духовни терзания. Другият велик крал – Джаяварман VII, потърсил свой път и се обърнал към будизма. Скъсването му с традиционния хиндуистки политеизъм намира отражение и в архитектурните особености на построения от него Ангкор Том и особено на централния храм Байон.

Повечето хора по света, които не са имали щастието да посетят Ангкор, свързват (или по-точно отъждествяват) града единствено с Ангкор Ват – най-известният и емблематичен храм на кхмерската столица. Силуетът му е поставен и на камбоджанското знаме. И има защо. Ангкор Ват е най-големият, най-съхранен и най-пълно реставриран храм в града. Смята се, че е и най-голямата религиозна постройка в света. Но едва ли само размерите му биха били достатъчни, за да предизвикват такъв интерес и възхищение у представителите на толкова различни култури, пътуващи хиляди километри на този своеобразен туристически хаджилък. Силата на Ангкор Ват е в екзотичната му красота и хармонични пропорции. От общия му вид, извисяващ се над тропическите дървета, до най-дребния детайл от каменните фризове – всичко е в добре премерена хармония както със средата, така и с другите части и елементи на този сложен комплекс от кули, галерии, стълби и тераси. Затова Ангкор Ват е смятан за най-високото достижение на кхмерската архитектура. Освен това е и съвършеният образец как хиндуистката космология се превъплъщава в безупречно реализирана архитектурна идея. Петте кули в центъра символизират митичната планина Меру – обиталището на боговете и според хиндуизма физически и духовен център на вселената, а ограждащият комплекса ров, пълен с вода – първичният океан.

Не по-малко интересен е будисткият Ангкор Том. За разлика от филигранните каменни резби на Ангкор Ват, изпъстрени със сцени от Рамаяна и Махаяна, Ангкор Том респектира още на входа си с редицата гигантски статуи на митичните наги. Очевидно Джаяварман VII е предпочитал да заложи на силното въздействие на една по-мистична обстановка, защото след страховитите изражения на нагите, пазещи входа, посетителят попада в още по-смущаващото обкръжение на 216 огромни каменни лица, застинали в безмълвен покой по кулите на централния храм Байон. Тук също има каменни барелефи, но освен митологични сюжети са изобразени и исторически сцени, сцени от всекидневния живот, както и всякакви животни.

Същият владетел построил и Та Пром – може би най-атрактивният храм сега. По решение на екипа, започнал реставрационните работи в Ангкор в началото на XX век, този храм е оставен почти в състоянието, в което е намерен – с порутени арки и препречени коридори – един хаос, дело на безразличната към човешкото творение природа. Престъпниците са оставени на местопрестъплението – исполински коренища на масивни дървета са оплели каменните стени в унищожителна прегръдка – една титанична битка, измамна в своята статичност и пленителна в своята страховитост.

Съвсем друга е красотата на Бантеай Сръи. Построен още в X век, този малък храм от червен пясъчник не залага на мащаба, а на изящността. Мекият камък е позволил извайването на прецизни образи и сцени, покриващи изцяло стените, колоните и арките му.

Много са примамките в Ангкор и разбираем е интересът на милионите туристи, които посещават този археологически деликатес всяка година. И макар да носят приходи на слабата камбоджанска икономика, част от които отиват и за поддържането на самия Ангкор, присъствието им не остава безнаказано – милионите стъпки износват меките камъни, използвани за строежа на храмовете, вандалщините също не са рядкост, а бързо разрастващият се Сием Риеп – изходната точка за Ангкор, търсейки необходимите количества вода, сондира за подземни източници и опразването им води до размествания, застрашаващи храмовете. Към това трябва да прибавим и иманярството, което унищожава или изнася безценни образци на кхмерското изкуство.

Един от онези комари се оказал смъртоносен. Не точно тогава и не точно там, а при една от следващите му експедиции. Три години по-късно, в Лаос, маларията отнесла Анри. Записките и майсторските му рисунки били издадени посмъртно и обърнали очите на цял свят към чудесата на Индокитай. Така Анри Муо може и да не открил Ангкор, но го събудил за нов живот – досущ като принца, целунал красавицата, спяща в онзи забравен и орасъл в стогодишни храсталаци и непроходими гори замък.

Сп. „Жената днес“, 2011 г.

 

Повече снимки от Камбоджа можете да разгледате тук.

За още текстове от Камбоджа или Индокитай кликнете на етикетите отдолу.