Колко близка географски е Турция до България и колко различна е като история и култура! И в същото време обратното – колко близка културно-исторически е до нас, българите, и колко далечна и непозната географски може да бъде – каквато е например азиатската ѝ част – Анадола.
В музея в анадолския град Караман са изложени две прелюбопитни находки. Едната е малко стряскаща, а другата – озадачаваща. Първата е напълно съхранената мумия на млада жена, а втората – малко парче декориран плат, положено в краката ѝ. Тялото на жената е намерено в пещерите „Маназан“, на двайсетина километра от Караман. Тези пещери са изкуствени, издълбани са от човешка ръка във варовика на скалния венец, издигащ се над речната долина Йешилдере. Нито пещерите, нито мумията са праисторически. Но са достатъчно стари, за да оживява чрез тях древната човешка история. Скалният венец над реката е цяло малко градче. Пещерите са многобройни, с разклонения и на етажи. Служили са за жилища, имало е и църква, както и гробище. Създадени са и обитавани в ранновизантийската епоха – VI-VII век. Скалата е давала не само убежище от врагове, но и хлад през лятото и топлина през зимата. Този специфичен микроклимат е причината мъртвото тяло да изсъхне, без да се разложи, и така да премине през столетията до нас. Какво е обаче това парченце украсен плат? Учените нямат точен отговор – намерено е редом до мумията, но изследванията показват, че е поставено там десетилетия по-късно. Вероятно някой късен потомък е засвидетелствал по този начин уважението си.
Маназан не е единственото скално чудо в района на Караман. В същата речна долина се намира село Ташкале. Едва ли някой щеше да е чувал за него, ако не бяха зашеметяващите му складове за зърно. Отвесната скала над селото прилича на пчелна пита – в нея местните семейства са издълбавали малки стаички, в които са съхранявали реколтата си. Това, което шокира неподготвения пришълец, е достъпът до тези своеобразни килери – до всеки от тях се стига по изсечени в скалата дупки, които служат като несигурни и опасни стъпала. А някои от складовете са на 15-20 метра височина! Рискът вероятно си е струвал – във варовитата глина зърното е можело да се съхранява години, без да се развали. До една от вратите води нормална стълба – това е джамията, също изсечена в скалата. Двуетажното ѝ помещение е достатъчно голямо да побере богомолците от Ташкале.
Ако продължим разходката из района, ще стигнем и до една естествена пещера – Ънджесу. Облагородена и отворена за туристи, тя предлага примамливи пещерни красоти – сталактити, сталагмити и сталактони, както и травертинови езера.
Но да се върнем в музея в Караман. В този сравнително малък музей има изненадващо разнообразни артефакти от какви ли не епохи. Сред тях и саркофази от римско време с изящни скулптрирани фризове. Всъщност няма нищо чудно в това изобилие от археологически находки. Намираме се в Анадола. Това име буди у нас, българите, смесени чувства, защото го свързваме с изостаналостта на Османската империя, от която сме искали да се освободим. Но ако оставим настрана този наш стереотип, ще видим, че Анадола, или Анатолия, както се е наричала в античноста, или просто Мала Азия, каквото е географското име на полуострова, е мястото, където са се появили и творили някои от най-древните цивилизации, а също така е и пътят, по който първите номади, а по-късно и земеделците от Близкия изток са заселили Европа. Хети, ликийци, лидийци и фриги са народите, оформили древния облик на региона, по-късно гърци, галати и римляни са оставили своя отпечатък, а най-сетне и самите турци – първо селджуките, а след тях и османците, са положили финалната мазка в пъстрата картина. В самия град Караман могат лесно да бъдат открити следите от това културно многообразие – от експонатите в музея, през арменската църква, през къщата „Тартан“ – образец на анадолската архитектура от началото на XIX век, та до двете знакови джамии в центъра, и двете свързани с поезията – в едната е гробницата на средновековния поет Юнус Емре, а в другата са саркофазите на майката и брата на Мевляна Руми – световноизвестният поет, философ и суфитски мистик, който е живял в града седем години, преди да се премести в недалечния Кония – столицата на Румския селджукски султанат. Край джамията още стоят помещенията, в които средновековните дервиши са се усамотявали за по 40 дни на пост и молитви в търсене на духовно просветление. В Кония пък освен мавзолея на Руми се намира и най-голямата селджукска джамия в града – джамията на Аледдин, построена преди 800 години. Тя е била част от дворцовия комплекс на селджукските султани, чиито тленни останки се намират в мавзолея отстрани – обект на поклонение за турци и любознателни пътешественици.
Сред многото културни ценности, които са ни завещали селджуките, изключително интересни са джамиите с дървени тавани и колони. Този особен и впечатляващ архитектурен стил напомня традиционните близкоизточни шатри. От всички подобни джамии две са тези, които изкушеният от селджукското изкуство турист трябва да види. И двете са построени в далечния XIII век – по времето на бейлишкия период от селджукската история, когато местните владетели са демонстрирали чрез подобни проекти своята власт, богатство и вкус. Първата е „Ахи Шерафетин“ в Анкара. Другото ѝ име е „Асланхане“ – „Къщата на лъва“ – заради скулптурата на лъв в гробницата на Шерафетин, строителят на джамията. Отвън е простичка на вид, но вътре фантазията на строителя се е развихрила. Красивият михраб (нишата, ориентирана към Мека) приковава вниманието, но вдигне ли човек поглед, е поразен от 24-те колони, поддържащи многопластовия и сложно конструиран таван. Те също са дървени, но капителите им са каменни и представляват оригинални части от по-стари римски сгради – красноречиво свидетелство за културното взаимопроникване в Анадола. Другата заслужаваща внимание джамия се намира в град Бейшехир, на брега на красивото едноименно езеро. Бейшехир е близо до Кония, а джамията се казва „Ешрефоглу“. Тя е най-голямата и най-добре запазена дървена джамия в целия мюсюлмански свят, най-оригиналната и може би най-красивата сред всички дървени джамии в Анадола. Портата е от бял резбован камък – пищно посрещане на посетителите, михрабът е покрит с гледжосани плочки, а минбарът (платформата за проповедника) е изработен от орех с впечатляващо майсторство – дърворезбата представлява сложна плетеница от геометрични фигури. В центъра на джамията има яма, служила до средата на XX век като климатик – била е пълнена със сняг от близката планина, който е охлаждал вътрешността на джамията в летните жеги и е осигурявал нужната влажност за дървените колони и тавана. И точно те са най-голямата забележителност на джамията. 42-те тънки и стройни кедрови колони поддържат красиво декориран таван – резбован и оцветен с наситени и живи тонове.
Това е Анадола – чудни природни творения, ехо от изчезнали цивилизации и живо наследство от селджуките.
Сп. „Осем“, 2023 г.
Повече снимки от Анадола можете да разгледате тук.
За още текстове от Турция кликнете на етикета отдолу.