Спомняте ли си любопитната история на Едгар Уидърспун? Ако не – ще ви я припомня, защото е много поучителна, а и жизненоважна – Едгар е нашият ангел хранител. Или поне беше. Може би нямаше да разберем за него, ако не бяха загрижените му роднини, които го натопяват на психиатъра от местната болница, че се занимава с подозрителни неща в мазето си. Доктор Синклер отива на място и заварва човека много притеснен и забързан – Едгар Уидърспун му казва, че до пет минути трябва да намери глава от детска кукла, задължително руса – иначе един тихоокеански атол ще бъде разрушен от цунами. Пред очите на лекаря се открива най-странната гледка – в мазето на Едгар се поклаща и потраква много сложна машина, съставена от стотици непотребни предмети или части от тях. Това, според домакина, е машината, която поддържа световния ред и предпазва планетата от катаклизми. Едгар Уидърспун, който е пенсиониран инженер, е много зает и едвам успява да обясни на лекаря, че един глас в главата му съобщава каква точно нова част за машината трябва спешно да намери и монтира, за да бъде избегната поредната катастрофа. Едгар тича по цял ден по улиците, рови в кофите за боклук, дори се случва да открадне нещо от преминаваща детска количка въпреки протестите на майката. Но залогът е наистина голям. За целта е натрупал и запаси от вехтории, които могат да послужат в решителния момент. Доктор Синклер, разбира се, решава, че Едгар е луд, и го прибира в психиатрията. Но на другия ден, както си седи в кабинета, чува по радиото, че все пак тихоокеанският остров е разрушен. Докторът веднага пуска пациента си на свобода, ужасен от мисълта, че няма кой да спасява света. Но Едгар, изтощен от дългогодишната работа по поддръжката на машината, заявява, че гласът му е казал да отиде на почивка в Маями. В този момент доктор Синклер, неочаквано и за самия него, поема щафетата от Едгар и започва да тича задъхано по улиците и да рови в контейнерите за отпадъци, пришпорван от зловещите прокоби на всезнаещия глас в главата си.
Едгар Уидърспун е измислен герой в един от епизодите на някогашната телевизионна поредица „Зоната на здрача“. Измислен, но достоверен. Съвсем реален обаче е Робърт Рейс, чиято изложба видях в арт центъра на малкото градче Сайрънсестър в Западна Англия. И той като Едгар използва за своите „машини“ стари, непотребни неща, които за по-просто и кратко наричаме боклуци. Повече от трийсет години Робърт Рейс събира вече износени или счупени вещи и сътворява от тях със сръчност и чувство за хумор причудливи „автомати“ – от забавни мърдащи човечета, направени от щипки за пране или четки за боя и консервни кутии, през деликатни ръчно задвижвани малки скулптури от парченца дърво, изхвърлени на някой морски бряг, до големи машинарии, в чиито утроби десетки очукани от времето предмети по един поетичен и сантиментален начин връщат зрителя в едно негово измислено, несъществуващо, но напълно правдоподобно детство.
Сред всичките творения на Робърт Рейс едно ми направи особено впечатление – дълга верига, съчленена от малки дървени сегменти, във всеки един от които е вградена по една дневна находка – всеки ден между февруари 2011 и февруари 2012 г. Робърт, подобно на сврака, прибира от улицата нещо изгубено или изхвърлено, някакъв малък предмет – пиронче, обица, капачка от бира. Условието е предметът да бъде направен от човек и да се побира в кибритена кутийка. На всеки сегмент от веригата са записани датата и мястото на находката. Артистът нарича произведението си „Година от боклук“. Аз бих го нарекъл „Веригата на живота“. Защото е направена от миниатюрните тухлички на битието, от важни материални репери, еквивалентни на чашата чай в пет следобед, разговора с продавача в магазина или отблясъка от слънцето в прозореца – все дребни случки и преживявания, които незабележимо изграждат нашия живот и често именно тях наричаме „истинското щастие“, когато се замислим съществува ли то. Но и често точно тях изхвърляме от съзнанието си – непотребни в своята мимолетност.
Има нещо особено очарователно в остаряването на един фабрично произведен предмет. То е свързано с полепналите по него човешки истории, невидими за случайния зрител, и още повече с дефектите, драскотините и дори повредите по него, вече видими и за странника, които неусетно превръщат клонинга в личност – остаряването индивидуализира еднаквите предмети, времето им дава характер и физиономия. А оттам до превръщането им в произведение на изкуството има само една крачка. Те вече са „заготовки“, вече са се превърнали в някакъв вид неинтенционално изкуство, дори и само заради белезите от ръката на неволния и вездесъщ артист – живота.
Докато популярният напоследък джънк стил в обзавеждането не прави нищо друго, освен да връща към живот изхвърлени или счупени вещи, като просто възстановява основната им функция или им намира ново предназначение, то в изкуството тези боклуци претърпяват съществена трансформация. Преди точно 100 години Марсел Дюшан скандализира артистичния свят, като се опитва да покаже в изложба един писоар. Просто писоар. Дюшан нарича намерените от него предмети readymades, превръщайки ги в произведение на изкуството единствено чрез излагането им. Писоарът му и досега е смятан от много изкуствоведи за най-влиятелното произведение на изкуството през ХХ век. Последователка на Дюшан е Луиза Невелсън, наричаща себе си „рециклатор“. Тя обаче „маскира“ с боя намерените от нея по улиците на Ню Йорк предмети, оттласквайки ги от профанния вид на Дюшановите readymades. Съвсем младата наша съвременничка Хелън Мартен също използва боклуци за своите работи.
Но за Робърт Рейс и артистите механици като него превръщането на един утилитарен предмет в артистичен е по-сложен процес, водещ не само до артистична, но и до пълна екзистенциална метаморфоза. Мъртвите предмети оживяват в нова симбиоза, вършат неподозирани за тях неща, превръщат се в други същества. Смъртта им не е окончателна, макар и да е дошъл краят на технологичното им битие. Ако изкуството наистина е вечно, то това е възкресението на утилитарните предмети за вечен живот. Второто пришествие за тях е дошло, артистът е техният Бог, спасил душите им в мига, в който им ги е дал.
Стъпили с единия крак в делника, а с другия – в сакралната територия на изкуството, тези предмети късметлии опоетизират прозаичното по най-ненатрапчив начин, превръщат миналото в бъдеще, правят преходното красиво и утешително.
Машината на Едгар Уидърспун продължава да работи. Доказателство за това е, че светът все още е на мястото си. Тя няма от какво друго да е сътворена, освен от вехтории – целият материален свят на човека е направен от вещи в различен стадий на износване. Току-що произведеният предмет също е вече в някаква степен боклук – така, както и новороденият човек вече носи тленността в себе си. Това не е страшно. Просто да живееш означава бавно да се превръщаш в изхвърлена глава от детска кукла. Но пък някъде там – между началото и края – ти си незаменима част от машината, която поддържа света в хармония.
Портал Култура, 2018 г.
