Фелдмаршал Ромел, Пустинната лисица, отдавна го няма. Но подземният бункер, чиито дълги тунели превръщат голия хълм в чудовищен термитник, още стоят. Някъде просто изсечени в скалата, другаде подсилени с бетонни сводове, тези пусти коридори, надживели амбициите на Третия райх, изглежда ще надживеят и най-упорития спомен за смъртоносното им предназначение. Вътре е тъмно като в неотворен архив, с план не разполагаме и затова с двамата ми спътници просто се лутаме с фенерчетата по стотиците метри изскачащи от мрака и потъващи отново в небитието галерии. Пресичаме внезапни разклонения, отстрани често зейват задънените пространства на някакви стаи, вероятно складове, а може би спални помещения. Тук-там разширение ни позволява да поемем по-дълбоко въздух. Команден център? Сборен пункт? Кой знае. А това явно са резервоари. Метални нитове още здраво крепят четвъртитите им туловища, по чиято дебела ламарина капки мазут издават забравената им служба. Бункерът е съвсем празен. Нито една вещ не разбъбря немите стени, всичко отдавна е изнесено или разграбено. Но даже и така, даже и след десетилетия, поразително е усещането за мащаба на апокалиптичния сблъсък, успял да въвлече и това пустинно, безжизнено място, каквото представляват околностите на град Татауин, Тунис, в повсеместното унищожение, превръщайки го в една от арените за страховития танков спектакъл на Втората световна война.
Когато излязохме навън, дълго не можахме да свикнем с ослепителната светлина, а и с мисълта, че ерозиралите сивокафяви хълмове наоколо са си стрували човешките жертви. Но така или иначе тези бункери са факт и затова, когато вечерта разговаряме с комисаря по туризма в града, му подмятаме идеята те да бъдат превърнати в музей – още един щрих от живота на Северна Африка. Начинание, лесно осъществимо заради вече съществуващата база и с гарантирана привлекателност заради нейната автентичност. Отговорът беше по чиновнически неентусиазиран и зад него прозираше явното нежелание на комисаря да си създава допълнителна работа. А може и да е прав – фикционалното насилие във филма „Междузведни войни”, сниман именно тук, е за предпочитане пред спомена за истинските кръвопролития. Останките от холивудската бутафория осигуряват на района по-доходоносна туристическа популярност. Още повече, че за някои сцени е използван естественият декор на подземните жилища на берберите троглодити, обитаващи сравнително близкото селище Матмата. И погледнато от тази страна, тунелите на Ромеловите бункери няма как да впечатлят тунизийците – за тях те са уродливо подобие на стара местна архитектурна традиция, която наистина много повече заслужава интереса на любознателния пътешественик.
Селцето Матмата е най-ярката илюстрация на приспособимостта на човека, на умението му да оцелява, на таланта да превръща недостатъците на суровата природна среда в предимство и най-вече на упоритостта му да създава дом навсякъде и при всякакви условия. Негостоприемният пустинен ландшафт е успял да стресне живота дотолкова, че хилавите растения, вкопчили се нарядко в сухата спечена земя, сякаш само подчертават безнадеждността на противоборството с климата. Ала не е уплашил и човека. Не е ясно кога това берберско племе е започнало да издълбава своите жилища в меката глина на обгорелите хълмове. Поне е ясно защо – свръхдебелите стени на тези пещерни домове осигуряват перфектната изолация, те са най-добрата защита от омаломощаващото лятно слънце и мразовитите зимни нощи. А и са добре скрити от очите на евентуален враг, който отдалеч не би различил човешкото присъствие в монотонния пейзаж. Но ако пришълецът има възможност да погледне от въздуха, гледката би била друга. Кратерите на дворовете биха издали берберската изобретателност. Ако увеличим мащаба на този лунен пейзаж до човешки измерения, ще видим, че жилищата на троглодитите са доста функционални и дори естетични. Дълъг сумрачен тунел, залостван с тежка врата, води до откритото към небето пространство на вътрешния двор, приличен на голям кладенец. Слънцето рядко достига дъното му и така желаната сянка е подсигурена даже и без нито едно дърво наблизо. Околовръст двора в глината са изкопани овалните стаи, обзаведени с оскъдна покъщнина – само най-необходимото за поддържането на един прост, лишен от всякакъв лукс бит. Стопанката на един от тези малки изолирани светове – Фатима, е мълчалива и притеснителна, но е намерила начин да добавя по някой динар към несигурния семеен бюджет, като предоставя фамилната крепост на туристите за разглеждане. Билет няма – кой колкото даде. В замяна любопитният посетител получава не само достъп до интимното пространство на тези скромни хора, но и ухаещо топло хлебче, гарнирано със зехтин и ароматен мед. Чаят се подразбира от само себе си.
Архитектурните приумици на берберите не свършват с причудливите къщи на троглодитите, чийто екзотичен начин на живот закономерно е на изчезване – неизкушените от удобствата на съвременната „нормална” къща стават все по-малко. Друга забележителна отживелица, увенчаваща върха на почти всяко село в района, са ксаровете – странни съоръжения, приличащи отвън на непревземаеми цитадели. Видът им, а и местоположението им – винаги на най-високото и труднодостъпно място, не са случайни – предназначението им е било да съхраняват най-драгоценното притежание на живеещите в неплодородната земя на Южен Тунис – тяхната реколта. Изградени от глина – вездесъщият строителен материал, тези хамбари отвътре са още по-чудновата гледка. Широкият овален двор е опасан от високите им стени, в които на няколко етажа зеят многобройните дупки на фамилните отделения. Всяко семейство си е имало едно такова помещение, но достъпът до него не е бил толкова лесен. Не само заради тесните и стръмни стълби, водещи до всяка килийка, но и заради тежката дума на старейшината, който е разрешавал ползването – той е носел и отговорността да планира потреблението, за да предотвратява глада в някоя съвсем сушава година.
През XIV век роденият в Тунис арабски учен и историк Ибн Халдун пише, че берберите са могъщ, смел и многоброен народ, обитаващ Магреб от незапомнени времена. Наистина, те са домакините в едни земи, видели нашествията на финикийци, гърци и римляни, на вандали, византийци и араби, на турци, испанци и французи. В древността гърците са наричали берберите либийци, а римляните – нумидийци. „Варварското” им име е дошло в европейските езици от арабски. Но те самите наричат себе си „свободните хора”. Силна метафора за духа, който трябва да притежаваш, за да кръстосваш необятните сурови пространства на Сахара. Обаче независимостта, която предполага волният номадски живот, съвсем не означава и свобода на личността. Берберското общество е строго йерархично, множество условности определят отношенията вътре в него. Някои от тях са по-скоро любопитни – като системата от знаци, използвана за спестяване на излишните приказки. Например мъжът, обитаващ своето мъжко отделение под пустинното чергило, дава указания на жена си зад преградата, като почуква по един съд по различни начини в зависимост от това какво му е необходимо. Или посланията, които получава евентуалният жених по време на трепетната си визита – ако му бъде поднесено горчиво кафе, няма да получи булка, ако му сервират фурми и мляко, предложението му е прието. Отговорът може да бъде скрит и в степента на сваряване на яйцето в поднесената гозба – ако е рохко, ще го посрами, като потече по брадата му, което е знак, че не е желан. Тези безсловесни разговори са забавни, но и са част от един строг код, на който се подчиняват всички членове на общността. Вероятно най-показателни за обвързаността на индивида в берберското общество са татуировките по лицата на жените. Сложните символи, изписани по челото, бузите и брадичките на берберките имат не толкова естетическо значение, колкото са указател за произхода им и социалния статус. Използването на лицето като своеобразен паспорт не оставя никаква възможност за анонимност или просто дискретност на личния живот. Тази показност на личните данни дава възможност на всеки непознат бързо и точно да идентифицира човека отсреща. И в същото време лишава жената от всякакви волни интерпретации в живота си.
Всъщност сегашното време, използвано в горните редове, е малко подвеждащо. Навътре в Сахара, далеч от попълзновенията на съвременната цивилизация, традиционните ценности и начин на живот все още определят облика на берберското общество. Но вече уседналите и по-малобройни тунизийски бербери, и без това почти претопени и арабизирани, а и повлияни от европейските порядки на колониалната епоха, безвъзвратно изоставят уникалните белези на своята култура. Вече е почти невъзможно да видиш младо момиче с татуирано лице. Берберите постепенно загърбват столетните неписани правила на поведение. И думи като следните звучат сякаш от друго време: „Още съм ерген, защото не съм събрал пари, за да си купя камили, без които не бих могъл да се оженя. А не съм спестил пари, защото издържам сестра си, която учи.” Разказът а ла Пепеляшка на 32-годишния бербер Мохамед, въртящ се около туристите в планинския оазис Шибика и омайващ ги с белозъбата си чаровна усмивка, обаче звучи подозрително клиширано. Няма как да проверя достоверността на неговата история, но очевидно е, че животът на днешните бербери се променя. Симптоматични са и множеството изоставени села, бележещи процеса на урбанизация и настъпването на по-спокойни времена – просто цели селища се местят от отдалечените и диви места към по-култивирани райони, даващи достъп и до изградената инфраструктура. Такива обезлюдени и саморазрушаващи се села има навсякъде, където закрилата на планините може вече да бъде заменена с комфорта на равнините. Тамерза в самия край на Атлас или Зрауа в Дахар са сред многобройните примери. Но не всички са обречени на забвение. В по-туристическия район около Татауин, за който вече стана дума, Шинини, Гермеса и Дуйрет възкръсват за нов живот. Никому неизвестни и непредизвикващи интерес допреди десетилетия, едва сега, след смъртта си, те започват да привличат с безметежната си атмосфера туристически пилигрими. Сред проядените руини на разпадащите се къщи, в които тишината не плаши, а успокоява, човек сякаш потъва в нечий чужд спомен, заспал сред безлюдната пустош. Построени някога по самите върхове на високите голи хълмове, назъбените очертания на тези ветерани вече са едва забележими. Охравите им стени бавно се сливат с пепелявия безжизнен пейзаж. И само все още белеещите се джамии, възседнали хребетите, за да се виждат отдалеч и да напътстват отишлите си завинаги керванджии, бележат точките, където миналото е погребано.
Ала това е само едно от превъплъщенията на Тунис. След ненатрапчивото подземно битие на троглодитите, след сънните, примрели в жегата пространства на берберския юг и нямото вцепенение на празните села, изведнъж попаднах в потната прегръдка на рибния пазар в Хумт Сук и неговите невъобразими глъчка, блъсканица и остра миризма взривиха сетивата ми като амоняк – сякаш внезапно събуден изплувах от Долната земя към вакханалията на живота, в чиято нестройна мелодия Тунис с охота и настроение свири своята средиземноморска партия.
Сп. GEO, 2010 г.
Повече снимки от Тунис можете да разгледате тук.
За още текстове от Тунис кликнете на етикета отдолу.