Ако в Югоизточна Азия имаше еквивалент на европейската поговорка „Всички пътища водят към Рим”, той щеше да гласи: „Всички пътища водят към Банкок”. Или обратното – всички пътища тръгват от Банкок. Наистина, заради средищното си положение на полуострова, а и заради огромното си международно летище, градът е отправна точка както за всяко пътуване из страната, така и за пътешестване из съседните Лаос, Камбоджа и Мианмар. Но това е само половината причина почти всеки туристически крак, запътил се из района, да стъпва първо в Банкок. Защото той не е просто „гара разпределителна”, а истинска магическа порта към чудесата на Индокитай. Всъщност самият той е едно от чудесата му! Десетки зашеметяващи небостъргачи хвърлят дългата си сянка върху ултрамодерни търговски центрове, чиито „студени” връзки изграждат лабиринт, в който климатиците създават един нов, нереален свят, недостъпен за всепроникващата гореща влага отвън, а виещите се между стъклените фасади и високо над истеричните булеварди постаменти на „небесния влак” оплитат като бетонни лиани този новоизлюпил се Вавилон. Но всичко това би било просто поредното модерно сити, ако въпреки авангардните си придобивки тайландците не продължаваха да живеят според уютните правила на своите непоклатими традиции – хиляди сергии с всякакви вкусотии, приготвяни на място, в плътен шпалир ограждат тротоарите и милионите столичани без поза и предразсъдък присядват край тези стожери на Ориента да похапнат, бъбрейки в сянката на своя сбъднат XXI век. Ето в това е изкусителният чар на далечен Банкок! Крачка встрани от влудяващия трафик и попадаш в сънливото безвремие на някой храм, в чиято утроба тайландците коленичат пред своя Буда със същата детска непринуденост, с която миг по-късно отново ще се втурнат по забързаните пътеки на столичното си ежедневие, бродирайки с несекващите си стъпки безкрайно сложна и вечно променлива шарка в битието на града. Подкупващата непредвзетост на тези сърдечни хора е може би най-важната причина чужденецът да се чувства така свойски в този огромен и непознат свят. И това се усеща особено добре вечер, когато едва доловимото разхлаждане изпълва с безгрижно оживление улиците и откритите заведения – сякаш местните също са във ваканция – такава приповдигната атмосфера цари в часовете на отмора от останалата вече зад гърба работа, а и от дневната жега.
Но описаният дотук едва ли не като райска градина Банкок също има своите проблеми. Чести политически катаклизми препъват уж равномерния ритъм в развитието на тази азиатска държава, превръщайки я в разгневен кошер, чието раболепно жужене бързо преминава в опасно кресчендо. Макар кралската институция да е дълбоко уважавана от тайландците до степен да боготворят съвсем искрено своя крал, решаващите фигури в сложната политическа игра са разни партийни лидери и влиятелни военни командири. Когато през пролетта на 2010 г. се запътих с уверена крачка към познати места в Банкок, неочаквано попаднах на повсеместна блокада на основните булеварди и кръстовища в модерната търговска част на града. Привържениците на сваления преди години от власт министър-председател, наречени Червените ризи, бяха окупирали една не малка част от центъра, но нямаше и следа от враждебност към мен – чужденеца, след като се смесих с многолюдния им митинг, гръмогласно озвучаван от безкрайни пламенни речи. Тази миролюбивост обаче се отнасяше само към „незамесените” в спора. Конфликтът между протестиращите и властите беше така ескалирал през изминалите дни, че през следващата нощ се стигна до въоръжени сблъсъци, които взеха и първите жертви, сред които и един чуждестранен журналист. На другия ден на мястото на престрелките освен изпотрошените автомобили и симпатизанти на Червените ризи, събрали се около все още прясната кръв в почит към загиналите, имаше и още по-голямо множество от съвършено весели и безгрижни хора, отдали се на празнуване на тайландската Нова година. Това стряскащо несъответствие носи своите морални поуки, но показва и още нещо – способността на тайландците да ограничават гражданските си размирици само за „вътрешно потребление”, незасягайки ореола на Тайланд като топ туристическа дестинация, където отпускарят може да се чувства сигурен и глезен. В края на краищата туризмът е едно от основните препитания на кротките кралски поданици с иначе високо политическо кръвно налягане.
Страстите се разгорещяват и затихват, ала Банкок надживява подобни перипетии с невъзмутимо будистко спокойствие, пропило се толкова дълбоко в тъканта му, че лесно заразява и пришълеца. Колкото и неустоим да е зовът на многобройните търговски мравуняци, колкото и примамлив да е еуфоричният ритъм на модерния град, колкото и дълги да са сенките на небостъргачите, отвъд тях кротко лежи старият градски център, носещ очарованието на добрите стари времена – малки дюкянчета и магазинчета неусетно те залутват по уличките, докато разбереш, че Банкок може да е голям, но е и по своему уютен. И че яхналите пърпорещи мотопедчета столичани изпитват истинска привързаност към своя домашен лабиринт, прострял се ехеей – чак до Чао Прая – реката, отвъд чиито бронзови талази извисява кули Ват Арун, Храмът на зората – още една свещена територия, където Банкок заравя своите тайни скрижали, на които е записана рецептата му за дълголетие.
Сп. „Моето пътуване“, 2010 г.
Повече снимки от Банкок можете да разгледате тук.
За още текстове от Банкок, Тайланд или Индокитай кликнете върху етикетите отдолу.