Усещате ли историята? Усещате ли как бъдещето прелива в минало през тънкия бръснач на настоящето? Как животът ни изплува от хаоса на несътвореното и след мигновен проблясък потъва в мрака на забравата… Тези знаци, издълбани с ювелирна точност в идеално полирания камък, казват: „Великият бог Ахура Мазда, който сътвори тази земя, който сътвори това небе, който сътвори човека, който сътвори щастието за човека, направи Ксеркс цар, единственият цар на много царе, единственият повелител на много повелители. Аз, Ксеркс, великият цар, царят на царете, царят на много страни и много народи, царят на тази земя надлъж и нашир, синът на царя Дарий, Ахеменид, перс, син на перс, ариец от арийско потекло.” Далечни думи на чужд човек от чужда епоха. Изгубили са своята жизненост, своята пластичност, способността да оцветяват реалността на този, чиито очи се движат по редовете, както са умеели да го правят преди 2500 години. Има ли начин да ги разберем с ума на древния иранец? Да ги накараме да зазвучат истински отново?
Да се пише за история е трудна работа – фактите са прилежно изсушени в безсърдечния хербарий на вековете. Сигурно затова някои твърдят, че историята е скучна. Вероятно тази нечестна клевета е подхвърлена от хора без въображение. А въображението е сърдечният мускул на тази не толкова кабинетна наука – то раздвижва кръвта в изсъхналите вени на мумифицираните събития. Всъщност понякога историята може да бъде и много красива. Ето как!
Насред Иран, в пустинните драперии на Загроските планини, близо до пътя, но далеч от шума на модерната цивилизация, в безмълвие посрещат изгреви и нощи каменните спомени за древните перси. Пасаргад, Персеполис, Накш-е Ростам. Дните им обаче са изпълнени с многолюдна глъч. Стотици туристи безжалостно ги изтръгват от хилядолетния им унес, за да вкусят едва с върха на езика от пищността на тяхната отдавна изживяна младост. Ако в общата култура на някой от четящите тези редове има такава непростима дупка, че да не знае, че иранските земи са един от инкубаторите на човешката цивилизация, то за него ще дам следния красноречив пример. Вкъщи имам един хронологичен справочник по световна история, който е от 600 страници. Думата Иран се появява на четвъртата страница! Ще прескочим набързо неолитните селища в района, еламитите и прословутата им Суза, както и шумеро-акадските култури по Двуречието, с които те си имали грубо вземане-даване, за да стигнем до случката, обърнала завинаги посоката на колесницата, в която съдбата на народите се лашка по доста неравния път на историята. Преди около 4 хиляди години арийците (индоевропейски племена, говорещи индо-ирански езици) нахлуват от север в Иранското плато, за да създадат в средата на I хилядолетие пр.Хр. първата велика индоевропейска сила. Заслугата е на Ахеменидите. И ако това име лесно може да бъде объркано с названията на разни други древни династии, то сигурен съм, че звучните и екзотични имена на Кир, Дарий, Ксеркс и Артаксеркс са впечатлили всеки от нас още като дете. Време е да попитате – а къде е красотата? Точно там – в Загроските планини, в сътвореното от тези царе и народите им.
Не са много местата по света, където древната история може да бъде буквално докосната. Още по-малко са тези, които освен с благоговение пред замаха на строителите могат да ни изпълнят и с естетическо удоволствие от построеното. Може би руините на Пасаргад – столицата на основателя на империята Кир Велики, да не са чак толкова въздействащи сега. За сметка на това пък Персеполис е съхранил за нас един от най-вдъхновените подписи на Античността. Стотици квадратни метри най-фини каменни барелефи и клинописи ни разказват безкрайни истории за социалните и политическите отношения, за обичаите и облеклото на десетките народи, имали късмета да бъдат поданици на първата истински добре организирана, огромна и успешна мултикултурна световна империя. Невероятно, този път след немилостивата ръка на времето и на по-късни завоеватели до нас са достигнали не само някакви безлични каменни грамади, а най-крехкото и уязвимото – украсата на града.
Започнат от Дарий I през 518 година пр.Хр., Персеполис е строен и доизкусуряван цели 150 години. Замислен да бъде церемониалната столица на Персия, той всъщност е оживявал за кратко само около всяка Нова година, когато делегации от всички краища на империята, простираща се от Индия до Дунав, са пристигали в него, за да заявят отново пред царя своята лоялност и да донесат данъците си. Именно тези процесии са изсечени в камъка с невероятна прецизност и възхитителен стилизаторски талант. Скулптури на истински и митологични животни демонстрират точно владеене на обема, камъкът е подчинен безапелационно от виртуозното длето в извайването на всяко косъмче в брадите на персийските воини. Но не само древните майстори каменоделци са работели с усет към детайла. Цялото архитектурно планиране е премислено до най-дребната подробност с цел всеки елемент да въздейства естетически. Ето пример – стъпалата на голямото централно стълбище, по което се влиза в града, са високи едва 10 см. Благодарение на това посетителите са се изкачвали по него бавно, тържествено и грациозно в дългите си роби.
По същото време обаче такива филигранни образци на античното изкуство създавали и гърците – вечните съперници. Ала надпреварата с тях имала не толкова изискан характер – борбата била за територии и надмощие. Защото Иран може да ви се струва далече, но границата на империята на Ахеменидите е минавала по западното крайбрежие на Мала Азия, току до гръцките градове на Егейско море. Те стават и ябълката на раздора, заради която в часовете по история се появява още една неволя за учене – Гръко-персийските войни. Цели десетилетия от живота на гърците през V в. пр.Хр. са отишли да отблъскват опитите на ахеменидските пълководци да ги подчинят. Прословутият Маратон и Саламин са местата, където персите претърпяват решителните поражения, заради които се налага да сключат мир с конкурентите. Тези войни битуват в колективната памет на западната култура като повратна точка в самоосъзнаването ѝ. Смята се, че това е първият значим сблъсък между Изтока и Запада, в който гърците отстояват ценностите и демокрацията си срещу азиатските нашественици и с това предопределят перспективите за развитие на цялата европейска цивилизация. За да илюстрирам обаче колко това разделение е нееднозначно и често некоректно, ще приведа един интересен факт – точно тогава в азиатската империя на персите робството е било забранено, докато в демократична Гърция то процъфтява! Внимателният прочит на историята понякога крие изненади, нали?! Персеполис е изграден не от роби, а от наемни работници. И персите са тези, които освобождават евреите от вавилонския плен. Като цяло ерата на Ахеменидите е време на относителен мир и спокойствие в Средния и Близкия изток. Когато завладява Багдад, Кир Велики не избива населението – нещо така обичайно за онова време. Учудващо хуманно и твърде показателно отношение. Освен това персите строят пътища и странноприемници край тях, както и създават първата организирана и свръхбърза куриерска служба, за която свидетелства Херодот. Ако сте се озадачили, че съм написал как поданиците на империята са имали късмет, сега вече знаете какво имам предвид.
Но само половината от красотата на Древна Персия е запечатана в каменните барелефи. Другата половина се крие в ценностите, изповядвани от това арийско племе. Най-висшето морално достояние за тези хора била истината. И това не са само думи. Сурови наказания били прилагани спрямо лъжците. Херодот също пише, че за персите най-лошото нещо е да изречеш лъжа и че децата от малки били обучавани на три неща – да яздят кон, да стрелят с лък и да казват истината. Тези житейски норми персите до голяма степен дължат на своята религия – зороастрийството. А то е поредната отличителна черта, която превръща този народ и това време в уникално историческо явление. Наречена на своя легендарен пророк Зороастър (латинизирано име от авестийското Заратустра), религията на древните иранци ни разкрива един разбираем и красив дуализъм – доброто и злото са във вечна битка във всеки един от нас, даже и във върховния бог Ахура Мазда. Той е универсален и вездесъщ Бог, несътворен, но Творец на света, който се противопоставя на хаоса чрез добри мисли, добри думи и добри дела. Тази триада е залегнала изключително дълбоко в ценностната система на древните перси, тя определя светогледа и поведението и на благородниците, и на хората от простолюдието. Фатализмът им е бил чужд – смятали са, че от мислите и делата на човек зависи неговото щастие или нещастие. Според Зороастър краят на света ще дойде, когато доброто победи злото. Тогава душите на мъртвите ще бъдат възкресени, всички ще говорят един език, ще бъдат един народ и няма да има граници. Зороастрийството силно повлиява както източните култове, така и разпространените по-късно на запад монотеистични религии, особено във визиите им за края на света. Но за разлика от тях отхвърля аскетизма – доброто не е свързано непременно с духа, а лошото – с материята. Едно съвременно звучене. И последно – зороастрийците смятат, че човек има избор – дали да бъде на страната на доброто или на злото. Достойно и респектиращо разбиране за смисъла на човешкия живот!
Краят на първата персийска империя идва от всепомитащата военна машина на Александър Македонски. Той е и човекът, подпалил Персеполис, след като живял в него няколко месеца. Не е ясно дали го е сторил за отмъщение, задето Ксеркс опустошил Атина век и половина по-рано, или пожарът е лумнал случайно по време на негов пиянски запой. Някои историци са на мнение, че и двете версии са верни – решението за отмъщение е взето и осъществено спонтанно на пияна глава. Макар и носител на елинската култура, Александър се обявява за приемник на Ахеменидите и за нерадост на бойните си другари се „персизира”. Този акт ми напомня за желанието на варварските германски племена да се отъждествят с порутената от тях Римска империя. Но с това пътят на персите съвсем не свършва. След управлението на македонските Селевкиди и петвековната мощна държава на друго иранско племе – партите, които така и не допускат Рим да завладее територията на днешен Иран, звездата на персите отново изгрява и тя е по-ярка от всякога – между III и VII век сл.Хр. империята на Сасанидите е доминираща сила в района, оставила след себе си развито градоустройство, индустрия, търговия и безчет образци на най-изящно изкуство. На основата на говорения тогава език пахлави се е развил и съвременният фарси. Подвизите на сасанидските царе Ардешир, Шапур, Бахрам и Хормизд могат да бъдат видени изсечени в скалите на Накш-е Ростам, точно под огромните гробници на ахеменидските царе Дарий, Ксеркс и Артаксеркс – недвусмислен знак на приемственост и национално самосъзнание. А след това? След това е арабското нашествие и ислямизирането на Иран. А още по-късно предстои нов разцвет на иранската държавност и култура.
Но аз засега оставам в Персеполис. Умът ми още не се е примирил с красотата му, очите ми още не са се наситили на безкрайната следа, оставена от длетото на някой отдавна изтлял, но вече не толкова чужд за мен човек. Разбра ли Дарий, че хиляди години по-късно и аз му поднесох своите почитания?
Сп. „Одисей“, 2009 г.
Повече снимки от Иран можете да разгледате тук.
За още текстове от Иран кликнете на етикета отдолу.