Ех, Мо Мо, къде ли си сега, какво ли правиш? Грее ли още откритото ти лице, кому ли говориш с напевния си глас? Знаеш ли, че се влюбих в теб и ведрата ти усмивка – едно мимолетно чувство-полъх, долетяло и отлетяло в онзи следобед, в който бях бирманец, живеещ край далечните брегове на Иравади?
„Ако можеше всички фотомодели да са като теб чаровни и непринудени! Благодаря ти, Мо Мо! И, моля те, позволи ми да ти дам тези пари!“ Пъхам в ръката ѝ банкнота, чувствайки се така неудобно вече за втори път през този ден, като се надявам жестът ми да е достатъчно приятелски и да не е унизителен. Но едва ли нещо може да помрачи жизнерадостното излъчване на моята съвсем скорошна позната. Седемнадесетгодишната Мо Мо засиява: „Мама много ще се зарадва!“ Денят вече преваля. Бях прекарал два часа край реката във веселата компания на дузина хлапетии, две-три жени и самата Мо Мо. Докато те се забавляваха и перяха, аз се наслаждавах на тази живописна картина и се опитвах да я отнеса със себе си, скрита във фотоапарата ми. Сега се връщаме към тяхното село, където попаднах почти случайно няколко часа по-рано. Вървим нагоре по песъкливия склон, тя – с прането, качено в голям метален леген на главата ѝ, аз – опитващ се да ѝ дам напътствие в живота. „Мо Мо, обещай ми, че ще взимаш пари само за снимки! Чуваш ли?“ Тя така безгрижно кима с глава, че не съм сигурен дали разбира какво имам предвид. Страхувам се за нея. Мианмар е една от най-бедните държави в света, скромната за мен банкнота тук е колкото няколко надници, а такива банкноти има много в джобовете на туристите. Селото ѝ е съвсем близо до най-голямата забележителност на тази изолирана от управляващата военна хунта азиатска страна, в която обаче чужденците вече не са рядкост, а с тях, освен ценностите на свободата, лесно припълзява и покварата.
Селото е просто десетина сламени колиби, а в центъра между тях, на „площада“, няколко свине се търкалят в калта. Не е точно това, което човек си представя под „тропически рай“. Всичко е толкова мизерно, неугледно и жалко, че сърцето ми се свива, а Мо Мо продължава да е все така лъчезарна! От нея струи такова искрено, безпричинно удоволствие от живота – като шамар за опомняне на този глупав пришълец, който явно още не се е научил как да бъде щастлив. Това пък е нейното напътствие. Време е да си тръгвам. Но аз ще се върна! Някой ден ще се върна! Така си мислех, обръщайки гръб на селото, но защо исках да се върна – и аз не знаех. Вероятно Мо Мо и нейната простичка радост от собственото ѝ съществувание ме бяха омагьосали. Но ето че оттогава минаха три години, споменът избледнява, и засега само чрез този текст мога да навестя отново моите далечни познати.
Но нека се върна малко назад, когато още не бях попаднал в интимния свят на хората от това селце, и да отместя хоризонта на думите отвъд тази малка вселена.
Краят на сухия сезон е. Април, най-горещият месец. Крача омаломощен в жегата, короните на дърветата са зелени, но земята е изгоряла и спечена, всяка стъпка вдига малко облаче прах. Температурата е над 40 градуса, топлината замайва и подсилва усещането, че се разхождам из някакъв нереален, сънуван в дрямка свят. А той наистина е такъв! Гола нива, обрамчена с хилави дръвчета, след нея пак пущинак, храсти, после отново кафява земя, чакаща дъжда. Но в този монотонен, безрадостен пейзаж има нещо необикновено. Зад всеки храст, отвъд всяка рехава горичка, през сто или двеста метра, във всички посоки около мен стърчат върховете на ступите. Големи и малки, порутени и обрасли в буренаци или устоели на времето, но всички самотни и мълчаливи – безброй ступи в лабиринт без посока и ориентир. Това е Баган. Един свят, в който измислицата е реалност.
Баган е дете, заченато и родено от религиозната ревност и богатството на древните мианмарски владетели. През XI век бирманците – едно от племената, населяващи тези земи, надвива съседите си в продължилата векове вражда и така се появява първото държавно обединение по течението на Иравади – Баганското кралство. Столицата на средновековната държава е построена в централната суха равнина, далеч от морето, но на стратегически важно място – на брега на една от най-големите реки на Индокитай. За този край Иравади е това, което е Меконг за източната част на полуострова – транспорт, храна, живот, цивилизация. Възходът на Баган е кратък – през XIII век монголите помитат кралството. Но за тези двеста години на благоденствие бирманците създават едно от чудесата на света. На няколко квадратни километра баганските владетели издигат над 10 000 храма! Трудно е да си представим с нашия рационален и прагматичен разсъдък кому е било нужно това. Вероятно мотивите са комплексни – от верско старание и за утвърждаване на будизма, от естетически подбуди, както и от мегаломания и за демонстриране на мощ в съперничеството с другата голяма индокитайска сила – империята на кхмерите, която по същото време построява храмовете в Ангкор. Каквито и да са причините, резултатът е умопомрачителен. Въпреки че никой багански храм поотделно не е толкова впечатляващ и не може да се мери с каменното могъщество и изящество на камбоджанските Ангкор Ват и Ангкор Том, Та Пром или Бантеай Сръи, то всички ступи заедно, макар и сега останали „само“ 2 200, създават най-сюрреалистичната гледка на нашата планета. Разходката между тях не дава представа за мащабите на това грандиозно дело – само смътно усещане за нещо странно и дори смущаващо обзема човек сред този притихнал пущинак, осеян с още по-безмълвни грамади. Но истинското изумление идва, изкачиш ли се по стръмните стълби на някоя от пагодите. Тогава превръзката пада от очите, измеренията се пренареждат и пред погледа се разстила гледка, която не може да бъде видяна никъде другаде! Десетки, стотици, хиляди островърхи ступи покриват равнината на Баган във всички посоки, чак до губещия се в тропическата мараня хоризонт…
Повечето ступи са плътни, в тях не може да се влиза. Но има и истински храмове, в чиито утроби будистите общуват с древния си учител. Вътре жегата не се усеща, оставена да плези жарещия си език отвъд дебелите стени. До този оазис от стаен въздух през двора водят пътеки от мраморни плочи, които не се нагряват чак толкова, колкото каменната настилка отстрани. Стъпиш ли обаче с босите си крака върху нея, а в Мианмар дори в дворовете на храмовете не се влиза с обувки, напеченият камък изгаря ходилата и те кара неволно да ускориш крачка към скритото вътре божество. Ето ме в поредната пагода. В сумрака са коленичили неколцина богомолци, в тъмните сенки по ъглите са наклякали просяци, търсещи и те прохлада в този омърлушен, меланхоличен следобед. Тихо е. Буда, кръстосал крака в нишата, също не отронва нито дума. И така векове.
Вече бях видял четирите огромни статуи на Буда в хилядолетния храм Ананда, бях обиколил позлатения купол на не по-младата пагода Швезигон и разгледал древните стенописи в Гу Бяу Дзи, вече се бях преситил от това религиозно разточителство, когато срещнах По Да. Младото момче обикаляше с една торбичка през рамо из Баган, търсейки някой изнурен турист като мен, комуто да продаде картичките си. Но кой купува сега картички, всеки е преметнал фотоапарат през врата си. Както и аз. Не извади късмет с мен, но се разговорихме. Каза ми, че е на 13 години, че живее наблизо в едно село и че като порасне, иска да стане учител по английски. Какъв ли е бил глупавият ми стереотип, та се изненадах от това толкова нормално желание на едно дори на вид интелигентно момче. Вероятно съм си мислел, че в една държава, самоизолирала се и управлявана грубо от военна хунта, за която западният свят е враг, едва ли се търсят учители по английски. Сега По Да трябва да е на 16 години, хунтата вече е минало, Мианмар се отвори към света и може би това вече повъзмъжало момче да е поело по мечтания си път. Междувременно По Да ме покани да видя селото му и докато разговаряхме, стигнахме и него.
Дузина бамбукови колиби – ефирни къщички, кацнали на своите кокили, покрити отгоре с широки палмови листа. Няма градинки, няма насадени зеленчуци, пръстта наоколо е утъпкана, няколко свине се търкалят в една кална яма на „площада“. „Ела вкъщи!“, кани ме По Да и аз след минута се озовавам седнал с подвити крака на рогозката на пода на „всекидневната“. Цялата къща е като изплетена от този лек и евтин материал – подът, вдигнат на няма и метър от земята, стените, където ги има, таванът, през който прозира слънцето и хвърля малки весели петънца по лицата на обитателите. В къщата е едновременно светло и тъмно, топло и прохладно, широко и тясно. Мебели почти няма. По Да ме кара да надзърна в стаята му, която е всъщност още една сламена кутийка зад рогозката, преграждаща я донякъде от общото помещение. Вътре има една табуретка, която служи и за писалище на ученика, един малък куфар – това вероятно е гардеробът, купчина дрехи, някаква тетрадка. Легла няма, семейството спи на пода. А ето го и семейството – татко Мо Пон, мама Пу Пу и още трима братя и сестри – Тон Зи, Чи Ка и Пие Пю. По Да е най-големият, а Пие Пю е едва на осем месеца. Канят ме с чай, като незнайно откъде вадят няколко стъклени чаши, които са толкова мърляви, че стомахът ми се свива. Но домакините са така дружелюбни, че не искам да ги обидя и приемам. Разговорът не е много лесен, По Да превежда и разяснява. Майката е на 35 години, учила е четири години и на 18 се е омъжила. И сега, докато говорим, кърми Пие Пю и когато той отвръща глава, от гърдата ѝ се отронва малка капчица блестящо мляко. Бащата е родом от втория по големина град в Мианмар – Мандалай, ходил е на училище осем години, оженил се е на 20. Сега е на 37, лови риба в реката, а жена му я продава на пазара в близкото градче. И той има своята скромна мечта – вместо да лови риба, да продава картини. Има предвид едни неголеми парчета плат, щамповани с традиционни рисунки. Пазарът са туристите, които идват заради храмовете на Баган.
Седим на пода, пием чай и си разказваме един за друг. Спокойно е. Лицата на новите ми приятели са усмихнати и приветливи. Не се притесняват. Разглеждат ме с интерес, както и аз тях. Чувствам се добре от това невидимо човешко докосване. Като че ли разликите в културите нямат кой знае какво значение – ето – и аз, и те сме обитатели на една и съща планета, което ни прави толкова близки. Уютно ми е. Докато нехайно попитах главата на семейството: „Колко изкарваш на ден като рибар?“ „Два долара. Понякога два и половина“, отвръща ми Мо Пон. Изведнъж ми става непоносимо горещо и задушно. Колко самонадеяно съм се възторгвал от мисълта за нашето общо човешко битие! От подмамващата висота на идеята за споделената между нас хармония не съм видял пропастта, която ни дели. Глупавата пропаст, която отварят между хората тези така презирани, но толкова необходими пари. Отговорът на моя въпрос неусетно ни раздели. По-късно, когато се сбогувах с моите домакини, оставих на Мо Пон няколко банкноти. Опитах се да го направя така, че да не изглежда грозно, да не го обидя, но жестът ми само подчерта това, че всъщност не сме равни. А можеше ли да не го направя?! Дали исках да му помогна или просто се почувствах виновен, та по тоя начин се опитах да изкупя неизвършен от мене грях? В следващите дни научих, че два долара е най-разпространената надница в този беден, беден Мианмар. И си дадох сметка, че военната хунта дори няма нужда да държи насила бирманците вътре в границите на необичащата ги държава, че така или иначе мизерното им заплащане ги обрича на затвор, защото не биха могли да си купят дори самолетен билет, за да напуснат. Че бедността е проклятие, от което понякога е невъзможно да избягаш.
По време на пътуването ми из Мианмар ме придружава една дама, която освен като екскурзовод, подозирам, че ми служи и като надзирател. На журналистите не можеш да разчиташ, кой ги знае какво ще напишат за Мианмар, как ще го представят пред света. Тя много внимава какво ще чуя и видя и винаги се опитва да ми обясни нещата в тон с официалната правителствена доктрина. Затова не ѝ става особено приятно, когато разбира, че съм се шлял без надзор и дори съм бил в това съвсем непредставително село, а още повече, че съм разговарял с местните на неудобни теми. Нейната гледна точка към стандарта на живот в Мианмар е различна. Тя ми казва, че оризът – основната храна, е много евтин – ако едно седем-осемчленно семейство се храни с висококачествен ориз, това ще му струва 30 долара на месец. Значи за рибаря 10 долара, от по-нискокачествения, пресмята тя. Освен това рибата му е безплатна, нали сам я лови, значи семейството му не гладува. А и са мързеливи, не ги жали, заключава тя. С това за мързела съм склонен донякъде да се съглася. Ако не беше права, селото щеше да има друг вид, къщите също, както и „дворовете“ около тях. При многото свободно време, с което тези селяни очевидно разполагат, можеха да облагородят поне личното си жизнено пространство. Но явно това е въпрос и на някакъв тропически манталитет. А два долара на ден, колкото и да не са малко по мианмарските стандарти, са си два долара. Те са непреодолимата бариера между Бирма и останалия свят.
Докато разговарям с рибаря, новината, че в къщичката му гостува някакъв пришълец, се е разнесла из селцето и ето че една подир друга край нас щръкват любопитни глави. Идват да ме видят, а и аз да видя тях – „ето ни, ние съществуваме, чужденецо, малки прашинки живот някъде из безбрежните пространства на тази безразлична планета“. Разказват за себе си, разпитват и мен. На едно от лицата грее такава усмивка, че постоянно привлича погледа ми – толкова лъчезарна и обезоръжаваща е. Радостна, безгрижна усмивка, пълна с младост и опиянение от живота. „А ти, ти коя си?“ „Аз съм Мо Мо. На седемнадесет години съм и искам да стана екскурзовод“. Усмивка.
Вече сме на двора. Мо Пон е клекнал и прави нов покрив от палмови листа за къщичката си. Аз пък тръгвам с Мо Мо, жените и децата към реката. Време за игра, пране и тоалет. Водите на Иравади изглеждат тежки и плътни в късния следобед, полъхва ветрец, в далечината се ветрее парцаливото платно на малка лодчица. Докато децата се забавляват, вдигайки врява и пръски до небесата, жените влизат с дрехите във водата и така се сапунисват – с къпането изпират и дрехите на себе си. Мо Мо е взела цяла купчина дрехи и ги търка усърдно на един камък до брега. Пък аз не мога да спра да я снимам. Няма нужда да позира, естественият ѝ чар е предостатъчен. После и тя влиза във водата. На лицето ѝ свети слънчева усмивка, от която всяка малка вълничка на голямата река затрептява с ослепителни отблясъци. Майка ѝ пълни една тенекия с вода, поставя я на главата си и поема по склона към селото. Скоро и ние тръгваме нагоре.
Вече съм се сбогувал с Мо Мо, с По Да, с родителите му и с всички мили хора от това селце, което не е означено в никой атлас, но пък успя да се татуира завинаги на личната ми житейска карта. Когато се изкачвам отново по стръмните стълби на пагодата Швесандо, за да се сбогувам и с Баган, слънцето вече е съвсем ниско над хоризонта, острите връхчета на ступите чертаят тайнствена картина в спокойния вечерен здрач, а някъде отвъд тях, на границата на този непонятен свят, проблясва Иравади.
Сп. „Осем“, 2013 г.
За още текстове от Мианмар или Индокитай кликнете върху етикетите отдолу.