Имаше един човек, който продаваше камъчета за запалки и бързоварчета с открит реотан. Беше сляп. Стоеше повече в „горната“ част – към „Екзарх Йосиф“, подвикваше монотонно на минувачите и подрънкваше ситните камъчета в една кутийка, а в другата му ръка висяха бързоварчетата. Това беше стоката му и целият му асортимент в продължение на много години. По неугледния му вид си личеше колко печели. „Имаше един човек“ звучи като „имало едно време“. И е точно така – слепият амбулантен търговец е запечатал се в съзнанието ми образ от времето, когато поне на книга не трябваше да има бедни продавачи на камъчета за запалки. Но Андерсенови кибритопродавачки имаше и тогава и те, съзнавайки своята социална непригодност, намираха място за себе си и сродните си души на Женския пазар, където животът беше истински и неподправен – шумен, шарен, мръсен, забавен и измамен. Женският пазар беше една особена територия, която зрелият социализъм незнайно защо не беше прономеровал и прошнуровал – частната инициатива и търговия там бяха такива, каквито винаги са били по пазарищата – свободни и на ръба на закона.
Най-явното вмешателство беше промяната на името. Георги Кирков е партиен функционер от първите години на лявата партия още преди Първата световна война. Казват, че бил остроумен и умел оратор. Каквито донякъде трябва да бъдат и продавачите на един пазар. Но едва ли това е причината да кръстят пазара на него. Един истински пазар обаче може дори и това да преживее за известно време. Защото е по-стар и от самия град – откакто свят светува пазарищата са неговият зародиш, основанието му да съществува.
Като деца ходехме с колелата до тази пещера на Али баба да погледаме, да си купим нещо, което не ни трябва, или да напазаруваме домати, каквито нямаше в „Плод и зеленчук“. Сега си давам сметка обаче, че освен хлапашки забавления пазарът ми е дал и ранен урок по живот именно с неговата първична жизненост, неподвластна на социалистическите казармени правила и фалшиво лустро. На Женския пазар беше мръсно, „магазините“ бяха едни порутени бараки, а циганите и всички други маргинали се чувстваха като у дома си. Там нямаше никаква лъжа с изключение на обичайната лъжа при алъш-вериша, но тя също беше част от истината, и то много съществена.
Когато пораснах, взех да се гнуся и да недоволствам от цялата тая ориенталщина. Зададоха се и други времена, европейски. Зададоха се и дойдоха, а Женският пазар си беше все същият. И ето че най-сетне бутнаха бараките, разкараха сергиите, разчистиха зловонието и миазмите. Отивам с трепет да видя какво са направили и не мога да повярвам на очите си – скандинавски дизайн на Женския пазар! Семпло, хармонично, дърво и стъкло, павета – красота! Е, значи можело, си казвам. Поразходих се, позяпах, порадвах се. И ми стана едно чуждо. Няма го колоритът, няма го вавилонското смешение, няма го чарът. Та това е всичко друго, но не и нашият Женски пазар. Стерилно, подредено, някакъв мини мол на открито. Във всеки случай вече не е интересно.
А, ето! Не всичко е загубено. Отстрани на един от новите павилиони са накачени долни гащи за продан. Животът продължава!
Сп. „Виж!София“, 2016 г.
Повече снимки от София можете да разгледате тук.
За още текстове от България кликнете на етикета отдолу.