Задуха ли отдалеч Йовковият добруджански вятър, бърза, бърза към Балкана да разхлопа кепенците на старата му къща и да пришепне едва чуто някоя от неговите старопланински легенди.
Жеравна. Жеруна. Жеруууна. Като жерави на кръст в небето. Име като женска походка – плавна и мека. Като жар в огнище.
Денем слънцето като се засили от небосвода, лудешки бръсне поляните, втурне се задъхано по калдъръмите, подхлъзне се на покривите и падне укротено на широките чардаци. Попочине си малко и помързелува в кротка следобедна дрямка между мушкатата. Сетне понадникне в лястовичите гнезда под широките стрехи, пък току скочи и се мушне през решетестото прозорче вътре в стаята, отъркаля се по грейналите от ласката му шарени черги, отскочи към резбования таван и пръснато на хиляди малки слънчица, изхвръкне през комина отново към небето.
Нощем мракът прихлупва в шепа селцето и от дъбравите се спускат самодиви и хайдути. Тихо, безплътно пристъпват Йовковите герои. Счува му се на човек, че някъде в тъмнината кавал свири, овчар Стефан либето си жали. Или пък уж клон в далечината припука, а то куршум целунал гърдите на Курта, хайдутска изгора. До притихналата селска чешма една сянка, сянката на Марин, омагьосана преди триста години от палавите очи на Женда, още пристъпва тромаво и всяка нощ я чака, чака да се появи. Потайна доба. Чардаците тъмни и глухи, само по едно жълто прозорче пъди таласъмите и лошавите мисли да стоят навън, далеч от топлия човешки уют вътре, от лицата, по които шарят тайнствените намигвания на пламъците от огнището.
Развиделява се. Птиците в гората, слънцето в листата живота сънен водят за ръка. Хлопките на козите разлюляват утрото и дълго след като стадото се е изгубило от поглед, напяват нестройни мелодии.
Две чевръсти ръце вече са ошетали къщата, подредили са градинката и сега бързо сноват по белите нишки, опънати на кросното. Вплитат и наричат шарени прежди. Червено, синьо, зелено, жълто, чергата расте, расте, аха да застеле цялата земя. И всяка вълнена нишка вплита по нещо съкровено – коя скорошна усмивка, коя позабравена мъка, ту малко смях, ту малко лятна тъга – обещание за топлинка през зимата.
Пладне е, а глухите почуквания в другия край на къщата не секват. Тънка дървена стружка се измъква изпод острието на резбарското длето. Една мазолеста длан упорито дълбае твърдостта на битието. Вае го. Бавно, мъчно дървото поддава и навъсеният, труден ден се превръща в гроздове и птици за някой олтар, в слънце за нечий таван. Две груби ръце всеки ден освобождават по малко красота, пленена и здраво заключена в тъканта на дървото. Радост за окото, песен за душата.
Ето че вечерният хлад лъхва отново и отдалеч донася мирис на окосена трева. Стадата се връщат, зазвънява цялото село. Сенките се удължават, удължават и скоро всичко потъва в топъл мрак. Само ромонът на реката къдри тишината и неусетно пак започва да реди стари приказки и смътни легенди.
И ето го Шибил пак пристъпва бавно и напето с карамфил в ръка, и пак припукват пушки иззад високите дувари, и пак Рада се затичва обезумяла, и пак една любов лежи простреляна между две протегнати ръце. И пак, и пак, и пак. Децата на Жеравна живеят с нея.
Сп. „Одисей“, 2005 г.
За още текстове от България кликнете на етикета отдолу.