Прегърнати, с притворени очи, танцьорите притихват за секунда, после телата им гъвкаво се извиват, краката описват елегантни дъги, едната ръка се разперва плавно, пръстите и дланите на другата продължават леко да направляват партньора. Двойките рисуват сложни траектории, движенията им са свободни и непринудени, усмихнатите им лица пръскат блаженство наоколо. Публиката радостно аплодира, уморените танцьори се оттеглят встрани и нови се завъртат на импровизирания дансинг. Салса. Ритмична, пулсираща, еротична салса люлее сумрака. И е толкова топло, и е толкова знойно топло, и музиката е така страстна, и танцьорите са така всеотдадени в тази потна вечер, че съм почти сигурен – объркал съм се, намирам се не в Ханой, а някъде в Латинска Америка. Но не, лицата не лъжат. Във Виетнам съм. Широкият централен булевард, опасващ езерото в старата част на града, прелива от музика и хора. Малко по-надолу следващата многобройна група подскача в друго темпо – от портативните тонколони звучи нещо съвсем различно – булевардът е разделен на музикални зони и за няколкостотин метра правя бърза екскурзия през всички стилове на съвременната танцувална музика.
Събота вечер е – културна универсалия, пред която всяко местно различие отстъпва с удоволствие. Събота вечер е триумфът на щастливия глобализъм, пред който всяка раса и религия доброволно свалят оръжие и обявяват примирие. От Патагония до Камчатка и от Аляска до Австралия тази кратка фраза, произнасяна мечтателно наум цяла седмица, означава едно и също – време за разтуха и забавления. Виетнам, както и цяла Югоизточна Азия, не прави изключение, но с една малка уговорка. На пришълеца му се струва, че там работната седмица и работният ден никога не свършват. По улиците е все такова гъмжило, пешеходци и мотопеди не спират своя танц, далеч по-динамичен и нервен от салсата, сергиите с всевъзможни стоки са навсякъде, търговци и купувачи трескаво разменят притежанията си, като че ли това е последният ден на световната търговия, след който вече никой нищо няма да може да пазарува. Утрешният ден обаче ще е съвсем същият. Ала от този има още време и не искам да го изпускам. Гмурвам се сред хората в стария град. Безбройни ресторантчета са изсипали по тесните улици водопади от малки столчета с насядали по тях лакомници, които задръстват до такава степен пространството между сградите и правят придвижването толкова трудно, че бързо се отпускам на първото изпречило се пред очите ми празно място. Поръчвам нещо напосоки и съм сигурен, че ще е вкусно, толкова вкусно, колкото може да бъде само в Азия. За хигиената дума няма да отварям, тук е така.
Всеки път, когато пътувам в тази част на света, ми трябва известно време да свикна със задушаващите човешки тълпи. Хем знам какво ме чака, хем всеки път ме стряска това изобилие от близка човешка плът. Тази пренаселеност обаче е не само демографска особеност. Тя определя и културата и манталитета на жителите на полуостров Индокитай. За да разберем по-добре озадачаващия ни източен колективизъм, трябва да си дадем сметка, че във Виетнам на територия само три пъти по-голяма от тази на България живеят близо сто милиона души! Хората там просто са осъдени да живеят групово, те са свръхсоциални по нашите европейски норми. Добрият стар европейски индивидуализъм е напълно невъзможен в този мравуняк. От друга страна, тази човешка преса мачка до такава степен чисто животинските инстинкти, че е чудно как психиката издържа на липсата на всякакво лично пространство, как успява да потисне естествено пораждащата се агресия. Вероятно ключът към вътрешната хармония в такива стресиращи обстоятелства се намира в будизма, в толерантността, заложена дълбоко в разбиранията и културата на тези хора. Без такава душевна нагласа животът им би бил ад. Но гледната точка може да бъде и друга, нещата са относителни. В Ханой срещнах млада двойка от Мумбай. Туристи като мен, но видимо чувстващи се съвсем добре и свойски в този гъст бульон от хора. Кой знае, може би пък в сравнение с Мумбай Ханой да е за тях едно тихо място за почивка и усамотение. Във всеки случай азиатците в тая част на континента не могат да бъдат уплашени с апокалиптичните визии за една пренаселена планета, в която човеците ще изнемогват под бремето на собствената си плодовитост. Те, може да се каже, вече живеят в бъдещето.
Измежду няколкото милиона обитатели на Ханой има един много специален. Всъщност, той е мъртъв. Мъртъв е, но и не съвсем. Препарираното му тяло лежи в един от малкото останали мавзолеи по света. Столицата на Виетнам е символ на победата на социализма и на победата над американците в една от най-известните войни на ХХ век и ако има някой, който да олицетворява тези победи, то това е Хо Ши Мин – комунистическият лидер, създал съвременната виетнамска държава. Макар и да не изпитвам никаква сантименталност към социалистическото ни минало, реших да направя една официална визита на мумията му. Но срещата ни, уви, не се състоя. Точно по това време, както прави веднъж годишно, дядя Го (чичо Хо е ласкавият псевдоним на Хо Ши Мин, на руски – дядя Го) беше заминал на екскурзия в Москва – на разкрасителни процедури, които да прикрият следите на тленността по нетленното му тяло. Не можах да видя мавзолея му дори и отвън – целият квартал с правителствените сгради беше отцепен заради посещението на американския президент Доналд Тръмп и китайския му колега. Хо Ши Мин успя да се скрие не само от мен, но и от тези свои архиврагове, чиято среща точно в Ханой вероятно е изтълкувал като светотатство. За да е пълна политическата бутафория, в същото време и руският президент Путин беше във Виетнам, в град Дананг, за среща с тях и други лидери от азиатско-тихоокеанския регион – сякаш за да напомни на двамата си основни съперници да не го забравят, да не забравят, че и Русия има интереси в тази до неотдавна така оспорвана от великите сили територия. Но времената са се променили. Доналд Тръмп не е Линдън Джонсън и Русия вече не е СССР. Дори и Китай не е това, което беше – към своя тоталитарен комунизъм той съвсем парадоксално прибави и експлозивен капитализъм, взе най-лошото от двете системи и стана пример за подражание на… Виетнам. Както често става между съседи, големият доминира със силата си, но и с културата си, а малкият, макар и тормозен, приема даровете, дори когато са данайски. В момента Виетнам върви по стъпките на Китай. Официално е социалистически, но частната инициатива вече движи моторчетата на виетнамците. И както и при Големия брат, Партията е оставила хората да се радват на новите си материални възможности, стига никой да не дръзва да оспорва властта ѝ.
Последната война между Виетнам и Китай беше само преди 40 години, но враждата е стара. Китай е владял Виетнам през цялото първо хилядолетие от Новата ера. Предостатъчно време виетнамците да попият до такава степен цивилизационните достижения на Поднебесната империя, че китайската култура да стане неизменна част от същността им. Дори в годините на самостоятелно развитие политическата им независимост е била относителна – виетнамските владетели са признавали китайския император за свой сюзерен. Иска или не иска, Виетнам дължи до голяма степен културния си облик на стария неприятел. Това го прави и толкова различен от съседите си на полуострова. Първата отлика е, че виетнамските будисти изповядват Махаяна, а не Теравада будизъм, както камбоджанците, лаосците, тайландците или мианмарците. Във Виетнам я няма и така характерната за тези народи инициация на момчетата чрез временното им постъпване в манастир. А самите манастири, далеч по-малобройни, не играят същата духовна и донякъде светска роля. Дори не видях монаси – отличителните фигури, насищащи с ярките си одежди всеки градски пейзаж на полуостров Индокитай. Очевидна e разликата и в исторически най-представителната архитектура – храмовата. Виетнамските пагоди са по-различни от тези в Лаос, Тайланд, Камбоджа или Мианмар, по-„китайски“ са. Всъщност, по-голямата част от тези храмове не са будистки, а служат за практикуване на други стари виетнамски култове. Неизличим китайски отпечатък е и влиянието на конфуцианството и даоизма, доктрини, които формират виетнамската философия и социални практики и развиват традиционните виетнамски добродетели – човечност, живот в хармония, ученолюбие и усъвършенстване. Образованието е много важно за виетнамците – успехът на децата вдига статуса и на родителите. В колективистичното виетнамско общество семейството е висша ценност, затова е нормално в един дом да живеят заедно няколко поколения. Цялостната религиозна картина също е много по-различна от тази в другите държави на полуострова. Повече от три четвърти от виетнамците заявяват себе си като атеисти и/или съблюдаващи древните традиционни виетнамски култове, сред които най-важен е този към предците. Християнството, внесено от мисионери още преди столетия, съвсем не е екзотика – статистиката сочи, че в последно време броят на християните е дори по-голям от този на будистите. Може би просто будистите са намалели. Съществена отлика е и езикът – виетнамският е тонален, като китайския. Необичайно е и това, че Виетнам ползва латинската азбука. Някои от разликите с Камбоджа, Тайланд, Мианмар и Лаос са по-„битови“ – във Виетнам ги няма вездесъщите тук-тук, пърпорещите мотоциклето-автомобилчета, няма ги и сергиите с пържени насекоми или поне не са така разпространени, няма дори и толкова просяци.
Съдбата на Виетнам е била предопределена. Просто Северен Виетнам, древната люлка на виетнамската държава, граничи с една от най-старите човешки цивилизации и империи – китайската. И още в древността, от времето на първите наченки на организирано виетнамско общество в районите около днешен Ханой и делтата на Червената река, то е трябвало да се конкурира с Китай. Съперничеството е било както за земя, така и в морето, тоест за храна. Споровете за големия залив Тонкин продължават през цялата история, та и през XX век, защото той се оказва богат не само на риба и скариди, но и на нефт и природен газ. За мащаба, влиянието и историческата значимост на китайската цивилизация красноречиво говори и фактът, че морето, чиято брегова ивица на полуостров Индокитай, дълга над 2000 км, е изцяло виетнамска, не се казва Виетнамско, а Южнокитайско. Времената продължават да се менят и сега в морето се появява още една ценност заради туризма, тази нова религия. В една закътана част от Тонкин две хиляди карстови кули и малки острови, стърчащи от водата, създават зашеметяващ сюрреалистичен лабиринт. Заливът Ха Лонг е най-голямата виетнамска природна забележителност и една от световните. Природата не е творец. Но въпреки това резултатът от нейните стихийни и слепи действия понякога е наистина изумителен.
Макар китайският принос да е съществен ключ за разбиране на виетнамската култура, то едно друго влияние е по-лесно разпознаваемо за европейското око. През XIX век, времето на големите колониални апетити на Великите европейски сили, Франция в серия от атаки и малки войни постепенно подчинява източната част на полуострова. Към края на века днешните Лаос, Камбоджа и Виетнам вече се наричат Френски Индокитай. Французите са управлявали Виетнам много по-кратко от китайците, но са успели да преобразят големите виетнамски градове. Колониалните десетилетия са време на експлоатация, но и на интензивен градеж. Разбира се, направеното не е от благотворителност, а за удобство и разкош на самите колонизатори, но все пак фактът си е факт, а и построеното остава дори и след оттеглянето им. В центъра на Ханой има два големи френски квартала, в които туристът може да си вземе глътка въздух и да си почине от жизнения хаос в старата част. В тях край широки булеварди, обрамчени с дървета, се редят сгради с изящна архитектура, които биха правили чест на всяка европейска столица. Други пък смесват френския дизайн от втората половина на XIX и първата половина на XX век с местни традиции в строителството и така създават нов стил със собствена физиономия – наследство, което превръща Далечния изток в специфичен културен резерват с неповторима стойност. Сега, когато от войната с французите, която през 1954 г. слага край на колониалното им господство, са минали повече от шест десетилетия и лошите спомени са избледнели, колониалните години вече носят усещане за романтиката на бел епок, а това е важна част от богатото излъчване на града.
Очарованието на Ханой идва и от една друга негова особеност – заради близостта на голямата Червена река градът е осеян с езера. Някои от тях отразяват във водите си столетни храмове, но край бреговете на други се извисяват високи модерни сгради. Това е последният щрих, който времето нанася върху образа на града, и той е съвсем закономерно следствие от пътя, по който върви Виетнам. През 1986 г. комунистическата власт либерализира икономиката – разрешава частната инициатива и променя законите за собствеността. Първият резултат е бързо разрастване на градовете, а по-късно постепенно започват да идват и чужди инвестиции. В момента Виетнам се радва на респектиращ икономически растеж и вече небостъргачите са тези, които очертават новия силует на Ханой.
Ако слезем от облаците и погледнем отблизо града, ще видим всекидневното измерение на тези промени. Милиони мотопеди са окупирали улиците и дори тротоарите на столицата, превръщайки я в опасно място за всеки нетрениран пешеходец със слаби нерви. Градската управа спокойно може да спести пари, като престане да прави пешеходни пътеки, които са само шарка на платното. Този неуправляем хаос се подсилва и от нестихващата какофония – собствениците на мотопедите всяка минута изпробват дали работят клаксоните им, инквизирайки слуха на пришълеца. Какво общо имат мотопедите с модерното развитие на Виетнам? Това, че те са вече новата визитна картичка на виетнамския пейзаж. Мотопедите неусетно са унищожили романтичния символ на един вече забравен Виетнам – велосипедите. Отдавна ги няма вездесъщите велосипеди, няма ги пасторалните картини на виетнамци с конични широкополи шапки, бавно въртящи педалите. От едновремешните фотографии струят спокойствие и тишина. Няма ги вече. Това е цената на модерността и просперитета. Безвъзвратно в миналото е останал колониалният и постколониален образ на стария източен мъдрец. Да, и Виетнам не е това, което беше. Прекрачи и излезе завинаги от старата си пожълтяла снимка.
Сп. „Осем“, 2021 г.
Повече снимки от градовете на Виетнам и залива Ха Лонг можете да разгледате тук и тук.
За още текстове от Виетнам или Индокитай кликнете на етикетите отдолу.