Виетнам е така разделен в колективното ни съзнание на северен и южен, че никога не се замисляме какво има по средата. Точно там, където през 60-те години на ХХ век е минавала границата между двете враждуващи виетнамски държави, се намира най-съществената част от общата им история. В равновесната точка на дългата 2000 км страна, в най-тясната част на дръжката на този своеобразен черпак, както изглежда на картата Виетнам, са разположени два града, които ще заситят любознателния пътешественик така, както не могат да го сторят нито северният Ханой, нито южният Сайгон. Хюе е бил някога имперска столица, Хой Ан пък – вратата на Индокитай към Южнокитайско море, а оттам и към целия свят.
Пътуването към старата виетнамска история е наистина дълго – не само назад във времето, но и в пространството. Дълго е колкото един нощен влак от Ханой до Хюе. Спалното купе изглежда комфортно, но разполагайки се на най-горното легло, се озовавам точно под огромния отвор на влаковия климатик, откъдето в купето сякаш нахлуват всички тропически мусони. Не успявам да го изключа, затова извиквам шафнера на вагона и го моля да спре тези развилнели се стихии. Човекът изглежда добронамерен и готов да ми услужи, но от жестовете му по-скоро разбирам, че климатикът не може да бъде изключен. Продължава нещо да ми обяснява и когато си тръгва, се надявам, че ще го стори отнякъде другаде. След няколко минути схващам, че съм се излъгал, смъквам се от най-ветровитото легло на света и отивам отново при тазнощния повелител на вагона. Той се е разположил удобно в неговото си купе и появата ми извиква сянка на притеснение и досада на добре овладяното му азиатско лице. Връщаме се заедно до свистящия източник на моето недоволство, аз отново настоявам да намери начин да го спре, той отново кима и бърбори нещо, но този път като че ли съм бил по-убедителен, защото се запътва нанякъде с решителна крачка. След известно време, лежейки в окото на бурята на всички тихоокеански ветрове, осъзнавам, че коравото сърце на шафнера не се е трогнало. Скачам отново от леглото и този път съм решен да изляза победител в схватката с лъжовната азиатска учтивост. Стигам до неговото купе, отварям вратата, но вътре е празно. И таз добра! Няма го! Обикалям целия вагон, надзъртам във всички купета, но от шафнера няма и следа. Свива ми се сърцето – нима е бил толкова отчаян от невъзможността да ми угоди, че е скочил от влака? Погледът ми се плъзва по вратата на вагона, където виси катинар. Истински катинар, при това заключен, и то от вътрешната страна! Връщам се поразен и объркан във ветровития си дом, милостива спътничка ми дава едно парче найлон, което някак си провесвам между отвора на климатика и моето легло, лягам си и през останалата част от нощта се опитвам да разгадая мистерията на изчезналия виетнамец, измъчвайки се от злополучната му съдба. Найлонът се издува от мусона като корабно платно и носи влака към моята цел. На сутринта съм в Хюе. На слизане свежото лице на наспалия се и бодър шафнер ми кимва за довиждане.
Така важният за виетнамската история Хюе, и въобще цялата средна част на съвременен Виетнам, някога са принадлежали на една съвсем друга държава – Чампа. Преди хиляда години това царство е заемало територията покрай морето, притиснато от запад и юг от мощната Кхмерска империя, построила чудото Ангкор. Кхмерите не са били единственият враг на Чампа. След хилядагодишно китайско управление Виетнам е отново самостоятелен и през следващите столетия агресивно се разраства от север на юг. Но колкото по-голям става, толкова и по-трудно е да се управлява еднолично. Процесът на децентрализация се засилва и след кървави войни между клановете в началото на XVII век Виетнам е вече разделен между два големи феодални рода – Чин и Нгуен. Първият управлява севера от Ханой, вторият владее юга и обявява Хюе за своя столица. Следват, разбира се, войни за надмощие, в които европейците също играят интересна роля – холандските търговци продават оръжие на Севера, португалските пък – на Юга. Освен чрез търговците европейското влияние се засилва и чрез християнските мисионери. Около 1700 г. те вече са успели да покръстят около десет процента от населението, което местните мандарини отчитат като заплаха за традициите, конфуцианството и социалния ред. Следват десетилетия на мир и стабилност, през които Нгуен продължават експанзията на юг, довършвайки каквото е останало от Чампа, и усвоявайки териториите на някога славната Кхмерска империя. Истинската звезда на Хюе обаче изгрява през 1802 г., когато след нова кръвопролитна гражданска война единственият оцелял наследник на рода Нгуен побеждава както местните узурпатори на властта си, така и Севера, и обединява Виетнам. Тогава Хюе става имперска столица и остава такава дори след като французите подчиняват източната част на полуострова. По времето на френското управление южната част на Виетнам е колония под името Кочинчина, северната, наречена Тонкин, има френски губернатор, а средната – Анам, е протекторат, на който Хюе е административна столица и където династията Нгуен е оставена формално да управлява. И така до 1945 г., когато след Втората световна война комунистите вземат властта, принуждават императора да абдикира и местят столицата в Ханой.
Сега Хюе е една от основните културно-исторически забележителности на Виетнам и старините му са под закрилата на ЮНЕСКО. През града тече широката Благоуханна река, наречена някога така заради цветовете, падащи в нея от овощните градини край коритото ѝ. На брега ѝ се намира Цитаделата – голям комплекс от дворци и храмове, откъдето императорът управлявал цял Виетнам, а вътре зад огромните ѝ стени е Забраненият град – императорските покои, неразрешеното влизане в които се наказвало със смърт. Край реката са и гробниците на няколко императори, както и 400-годишната седеметажна пагода, превърнала се в символ на града. За съжаление комунистическата власт във Виетнам оставя историческите паметници десетилетия без поддръжка и реставрация, защото са били част от феодалното минало. От другата страна на реката са колониалните сгради и новият модерен център. А между тях, в реката, са корабчетата, които возят туристите. Едно от тях е собственост на млад дяволит мъж с артистични заложби и риторически талант, особено специализиран в убеждаването на невинни туристи като мен да се качат точно на неговия съд. Казва се Бин и докато порим кафеникавите води на реката ми разказва, че има право да идва на най-доходоносния туристически кей само един ден на два месеца, че корабчето му е направено от корпуса на американски самолет, останал от войната, че не гние, защото е алуминиево, и че струва цели 20000 долара. Няма как да проверя истинноста на думите му, пък и какво значение има дали всичко, което казва, е вярно. Доставя ми удоволствие да го слушам и гледам, докато управлява голямата си лодка, изправил се на кърмата и говорещ така вдъхновено, сякаш съм първият и последният човек, на когото разказва своите истории. Реката не ухае особено приятно, но азиатците от Далечния изток обичат да опоетизират баналното, да намират скрита красота навсякъде и да я съзерцават в мълчаливо благоговение. Този техен афинитет към красотата и съвършенството може да има какви ли не проявления. Например през първата половина на XIX век император Мин Манг написал една поема, която после чрез нарочен декрет се превърнала в код за именуване на императорските наследници – всеки императорски син или дъщеря вземал името си по определен ред от дума в стихотворението. Самите думи били значещи и придавали на човека желаните качества. Мисля, че се досещам откъде идва това преплитане на естетика и етика – императорът е бил строг конфуцианец. Красотата е ред и редът е красота. Традицията на това именуване продължила дълго, та и до ден днешен далечните наследници на старата аристокрация ползват поемата, за да кръщават децата си. Ако се питате как е възможно и сега да има наследници на императорската фамилия, ще ви кажа, че само Мин Манг е имал 142 деца от 43 жени. Наследникът му на трона имал 144 деца. Тази впечатляваща бройка обяснява нуждата от необичайния подход в даването на имена – нещо като строго каталогизиране, без което би настанало страшно объркване. През годините тези стотици деца оставяли други многобройни наследници. Нищо чудно половината население на Хюе в момента да има синя кръв във вените си.
Но средищното положение на Хюе не винаги му е било от полза. След Първата индокитайска война, в която Виетнам извоюва независимостта си от Франция, страната е отново разделена на две. Много скоро след това започва Втората индокитайска война, известна повече като Виетнамската, в която комунистическият север, подпомаган от руснаците и китайците, се бие с Юга, подпомаган от САЩ. През 1968 г. Тет – широкомащабната офанзива на Северен Виетнам, кара американците да преосмислят участието си във войната и в последващите години те постепенно изтеглят войските си. Но по време на офанзивата най-кръвопролитната битка е тази за Хюе, който има нещастието да се намира съвсем близо до границата между двете виетнамски държави. След нея градът е напълно опустошен – от американските бомбардировки и от близо едномесечния терор на комунистическите войски, избили между 5 и 10% от жителите на града.
Този разказ не върви добре. В началото тръгна весел, сега пък стана прекалено мрачен. Какво да се прави, войната е неизбежен спътник на всеки разказ за Виетнам. Другият герой на този текст – Хой Ан, сега е ведър и спокоен, но в неговите околности американски войници избиват няколкостотин мирни селяни. Тази земя е горяла в ужас и зверства само преди някакви си 50 години. И въпреки това сега е приветлива и усмихната. А може ли иначе да се живее?
Хой Ан също е под закрилата на ЮНЕСКО и също заради историческото си наследство, но за разлика от Хюе тук няма внушителни имперски градежи. Хой Ан е бил някога пристанище. Затова вместо столична церемониалност и тържественост тук е било пъстро и оживено по търговски. В древността и този град е бил владение на държавата Чампа. Статусът му се променя в края на XV век, когато Виетнам го присъединява към все по-могъщата си империя. Но само това едва ли би изменило толкова облика и живота на града, ако не съвпадаше по време с все по-нарастващия интерес на европейските търговци и мисионери към тази част на света. Има значение и това, че управляващият виетнамския юг род Нгуен е бил много по-отворен и търговски ориентиран от северния род Чин. Така през XVI, XVII и XVIII век Хой Ан се развива като едно от най-важните пристанища на Южнокитайско море, през което е минавала огромна част от стоките между Европа, Китай и Япония. Пъстротата на града се е допълвала и от японския квартал. Хой Ан е бил и една от вратите, през които християнството прониква във Виетнам. Най-колоритни и най-космополитни в човешката история винаги са били пристанищата. През тях са влизали както стоки, така и идеи, те първи са виждали чудатости от другия край на света и първи са ги приемали. В тях са се смесвали културите, затова и хората от пристанищата са по-толерантни и по-възприемчиви към новото от тези във вътрешността. Такъв е бил и Хой Ан. В края на XVIII век обаче, по време на споменатата вече гражданска война, градът търпи сериозни поражения. В същото време пристанището се затлачва от наносите на реката и близкият Дананг, сега трети по големина град във Виетнам, поема морската търговия. Така Хой Ан запада, но от наша, туристическа гледна точка, това донякъде е за добро, защото е престанал да се развива и видът му се е запазил такъв, какъвто е бил през славните му времена. Архитектурата му е специфична смес от традиция и чужди влияния, сред които най-причудлив представител е покритият японски мост с будистки храм вътре в него.
Реката на Хой Ан е жълта, с лодки, застинали в обедна дрямка. Жълти са и сградите край слънчевите му улици, обрамчени от магазинчета и ресторантчета, направени така, че в тях европейският турист се чувства хем в далечния Ориент, хем у дома. Като че ли и небето е жълто, това вечно забулено в мараня тропическо небе. Жълто е и усещането да крачиш из този чаровен и отпускащ сетивата град. Хартиени фенери висят между стрехите, стара виетнамка седи пред дома си, а друга малко по-натам, приклекнала до вехтия си велосипед, продава плодове от огромна плетена кошница. И ми е леко, и ми е безпричинно радостно. Уютен е Хой Ан, кара те да си мислиш само хубави неща. Войната е останала толкова назад, че сякаш никога не я е имало, измислена е била да плаши малките деца. Знам, че тази жена срещу мен я е преживяла. Но няма да я питам, за да не се окаже, че кошмарът е бил истина.
Сп. „Voyage“, 2021 г.
Повече снимки от градовете на Виетнам можете да разгледате тук.
За още текстове от Виетнам или Индокитай кликнете на етикетите отдолу.