Срещнах я на улицата. Отиваше на пазар. Дребна фигурка с благородно излъчване. Като къщите и калдъръмите на Котел – със следи от годините, но с придобита одухотвореност. В една слънчева утрин, на една тиха уличка, точно до чешмата, която, досущ като в стари времена, шуртеше весело в каменно корито.
“Да, това е старата част на Котел. Няколко пресечки с трийсетина къщи. Били са много повече – целият град е бил такъв, но изгорял. Едно дете гледало как баща му проверява ракията, която вари, и то запалило клечка кибрит. Така станал пожарът. Къщите били дървени, стрехите им много близо и за малко време целият Котел пламнал. Това станало през 1894 година. Дошли пожарни от съседните села и градове, но не могли да надвият огъня. Много от хората носели покъщнината си в църквата, защото мислели, че господ ще я опази от пожара, но и тя изгоряла. Други пък изнасяли багажа си извън града, но докато се връщали пак до горящите си къщи, ставали много кражби. Такива са хората.”
Лека, почти извиняваща се усмивка. Кимване и поздрав към минаваща съседка. Тихо е. Чува се как врабците чуруликат. Коли не минават. Може би защото е почивен ден, а може би не – просто времето да е спряло за малко, подмамено от мекия глас на моята събеседница.
“После градът западнал. Хората се разбягали. А е бил богат град! По-заможните са имали по 5000 глави овце! Деветгодишни, децата са тръгвали на овчарлък в Добруджа. Но преди това са били пращани на училище, за да се научат да четат и пишат, та да могат да пишат писма на майките си. А и да се научат да си кърпят дрехите. Изпращането ставало при един камък извън града. Затова мястото се нарича “плачикамък”. Овчарчетата получавали по 5 овце на година. А като пораснели – пишели на майка си – “мамо, жени ми се”, и майката започвала да оглежда момите. Като изберяла, отивала със сватовница при родителите на булката, като носела калпака на момчето, китка варосан чемшир и алтъни. После пак се разменяли писма – момчето пишело: “не можах да дойда на годежа, дано на сватбата сколасам да дойда”.
Смее се. Слънцето е плъзнало по покривите, огряло е зидовете, изсушило е цветята в дворовете, промъкнало се е и в очите и. Ведрост и доброта, излъчвани от едно лице.
“Да отидете да видите Природонаучния музей. Направил го е за много години един учител – Васил Георгиев. Събирал е вкаменелости, препарирал е животни и сега казват, че музеят ни е един от най-големите на Балканския полуостров. А старото училище видяхте ли? Галатанското училище. Ето го отсреща. Сега и то е музей, но над входа му си стои надписът, поставен през Възраждането: “Помогни ми да те възвися.”
Изрече го по-особено, с вълнение. Заклинателно. Стори ми се, че нещо премина покрай мен, смути ме за миг и потъна из лабиринта от тесни и криви улички.
“Добре си живеем в Котел. Имаме много каракачани, които уседнаха в града, след като им взеха стадата през 50-те години. И сега ходят на гурбет в Гърция, а къщите им са големи, хубави. И циганите ни са много добри. Културни са. Имаме циганин лекар, акушерки, учителки. Няма кражби. А през лятото идват много курортисти. Идват и от морето чужденци с коли. Има какво да видят тук.”
Кани ме в къщи. Стаи с ниски тавани, но просторни, с прозорци, в които наднича добре подредена градинка.
“Ами какво да ви кажа за мен… Не знам дали ще ви е интересно. Цял живот съм била учителка. Първо в Поморийско, а след като завърших през 1948 година в Бургас, преподавах в Жеравна българска история, география, руски, френски. После в Тича, Котленско и най-накрая в Котел учителка по литература. Много обичах професията си. И децата много обичах. Занимавах се и в самодейната театрална група. Когато играех на сцената, представях типичния котленки говор. Такива весели сценки показвахме…”
Умисля се. Чакам да се върне от спомените си. Някъде навън се чува мяукане на коте. Парченце вятър се опитва да влезе в стаята.
“Сега съм сама. Зимата прекарвам при децата си в София. Но тук ми е по-добре. Само чакам да се затопли, за да се върна. Вече съм на години. Ако се случи нещо, искам тук да е. Имаме духова музика, която свири на погребенията. По-тържествено е, а и тук са ми близките, приятелите, ще ме изпратят.”
Това чух от устата на леля Веска Банчева от Котел. Беше вече обяд и тръгнах да доразгледам градчето, но вече го гледах с други очи. Не с очите на турист, а като човек, свързан по някакъв странен начин със същия този Котел, който само допреди няколко часа ми беше съвсем чужд.
Момо Капор казва, че някои хора остаряват като катедрали, други като галоши. Леля Веска беше от първите. Една мъничка катедрала в едно мъничко градче в една неголяма страна.
Сп. „Одисей“, 2004 г.
За още текстове от България кликнете на етикета отдолу.