Палубата е зад мен, стъпил съм на края ѝ, на носа, и пред погледа ми са само водата и небето. Брегът се мержелее далечен в тропическата мараня и лодката изглежда спряла. Единствено по горещия въздух, леко надиплящ тениската ми, усещам, че се движим. Нагазил съм целият в реката – с гърди и рамене, с мисли и спомени, разтворени в хладната ѝ плът. Усещам с краката си хлъзгавото тинесто дъно, водите ѝ, тежък товар от стари истории, текат лениво през мен. Филтрирам с клетките си живота ѝ и чета нейния безкраен летопис. Колко години минаха от първото ми плаване по бързеите ѝ сред тропическите гори на Северен Лаос!… Стоях тогава до капитана на корабчето, следях ръцете му, въртящи руля, взирах се в хипнотичния танц на реката и усещах как никога няма да мога да се измъкна от песента ѝ, как ще чакам и чакам всяко следващо пътуване до Индокитай, за да мога пак да се потопя в този магнетичен свят. И ето ме сега отново в нея – разлята до хоризонта, успокоена, миг преди могъщото ѝ тяло да се разпадне в Чистилището на делтата. Меконг, това е последният ти ден, твоят път свършва, след малко стигаш морето! Вода при водата, мрак в мрака, скоро ще умреш и в същия миг ще се родиш пак на хиляди километри оттук, някъде горе високо в Тибет, малко ручейче ненапито битие. А аз съм разперил ръце като язовирна стена да те задържа, но не мога да стигна твоите изплъзващи се брегове. О, знам как пак ще ми липсваш, когато се прибера у дома! Но дотогава има още малко време.
Палубата под краката ми се разклаща и ме връща отново в напечения обед на ноемврийския ден. Когато навлизаме в делтата, съвсем изгубвам ориентир. Наблизо няма планини, нито дори хълмове, за които окото да се хване. Корабчето минава от канал в канал, кой по-широк, кой по-тесен, завива наляво, после надясно, после пак обратно, отстрани се редят ниски брегове, обрасли с тропическа растителност, понякога през листата прозират къщите и неясните фигурки на местните жители. Капитанът продължава да заплита сложната шарка на енигматичната ни траектория. Прилича ми на специален ритуал, който прикрива следите от мен, непосветения, преди да бъда въведен в скрития и тайнствен свят на този неизбродим лабиринт. Същинската делта на Меконг е стотина километра дълга и толкова широка, но под това име се разбира цялата най-южна част на Виетнам с територия една трета от тази на България и население 21 милиона души. Тази ниска плодородна земя е най-големият селскостопански и рибен производител във Виетнам. Но от тези статистики далеч по-интересни са самите хора, обитаващи едно от най-вълнуващите места на Земята.
Парчетата на сложния островен пъзел са свързани тук-там с мостове, има и пътища, но голяма част от селата, особено по-малките, са достъпни само по вода. Там, където е широко, гъмжи от какви ли не кораби, но по малките канали се движат единствено лодки. В една от тях съм и аз. В тесните речни ръкави взорът е ограничен, но пък виждам нещата отблизо. Тук една жена си мие косата в реката, там пък друга събира нещо от дъното – потопила се е цялата, само шапката ѝ стърчи отгоре. Оставям лодката на малкия кей и тръгвам на разходка из един от многобройните острови. Движа се по криволичеща пътечка сред плътна зеленина, тропически звуци и неназовими миризми. Неделя следобед е. Мързеливо и спокойно време дори за темпераментния Виетнам, а още повече тук, където житейските обороти и без това са отпускащо бавни. Разминавам се с няколко гъски, после едва не блъсвам главата си в огромните плодове на дървото джакфрут, надвиснали застрашително над пътеката. В този рог на изобилието няма дори кой да ги обере. Отдясно отново се показва каналът, лодкар ми маха с усмивка. От другата страна обаче ми махат още по-настойчиво. В двора на някаква къща трима мъже, насядали около маса, улавят погледа ми и енергично ми правят знаци да вляза при тях. Бих ли изпуснал такава покана?! В сянката на недостроена къща мъжете правят това, което често правят мъжете по цял свят в свободното си време – похапват и пийват с развеселени лица. Но преди да се присъединя към тях, вниманието ми е привлечено от неочаквана сцена, която нагледно ми демонстрира как работи виетнамският патриархат. Докато мъжете надигат малките чашки с оризова ракия, отстрани една жена със силни отривисти движения пресява пясък за строежа на къщата. Замята чевръсто голяма лопата и купчината пясък под ситото бързо нараства пред очите ми. Жената е съсредоточена и не ѝ е до закачки. Поразен съм от абсурдността на ситуацията, а това развеселява още повече моите домакини. Запознават ме и с другите членове на тяхното домакинство – малки и големи, всички възрасти, събрани заедно в уютната дядова ръкавичка на традиционното виетнамско семейство. После сядам с тях на масата – пия оризова ракия и замезвам с черни речни охлюви. Във Виетнам – по виетнамски.
Продължавам по пътечката. Мисля си за мъжкия свят, на който станах свидетел преди малко, и за чудатостите на виетнамската култура. Но нима това не може да се случи и при нас, българите? Или пък тази сцена е всъщност триумф на победилия феминизъм, когато най-сетне жената е равна на мъжа? Или точно обратното? Доколко българите сме усвоили западната куртоазна галантност, та подобна сцена да е невъзможна у нас? Или вече тази галантност е остаряла и дори обидна за жената?… Спомням си и една друга случка в малкото градче на брега, откъдето поех навътре в делтата. Сред уличния трафик се зададе някакво голямо и много странно превозно средство – подобие на кораб, украсен като дракон. Оказа се катафалка, накачулена с множество хора по нея, роднини и близки на починалия. Тези отпред седяха с каменни церемониални физиономии, а онези отзад мятаха с шепи банкноти по улицата. Банкнотите бяха траурен реквизит, но целият кич и помпозността си бяха съвсем истински. И скъпи. Такъв е обичаят и всеки трябва да го спазва, независимо какво би му струвало, иначе ще „загуби лице“, тоест роднините ще се изложат, посрамят, както ми разясни по-късно един виетнамец. В по-традиционните общества, особено онези, в които колективизмът отчетливо взема превес над индивидуализма, спазването на подобни условности е от съществено значение за статуса на индивида. Виетнамското общество е точно такова – и заради наследената си култура, и заради социалистическото си настояще. От пътуванията ми съм останал с впечатление, че десетте Божи заповеди са универсален морален код за хората по целия свят, независимо от религията им, и че всички хора в основни линии споделят общи представи за това що е добро и що е лошо. Но нюансите са толкова различни. Пръскането на пари в името на честта е явен контрапункт на прагматичната европейска култура.
Срещите продължават. В друга къща цялото домочадие е насядало по земята и чисти някакви плодове. Тук езиковата бариера е непреодолима, та не можем никак да се разберем. Но пък всички са засмени и ми се радват така трогателно чистосърдечно, че всяка моя подсъзнателна преграда отдавна е паднала и се чувствам с тези непознати хора уютно и свойски. Картината е пищна с богатството от детайли на толкова далечния нам бит. Докато ги снимам, фотосесията ми се обогатява от внезапното хрумване на един от моите домакини да го увековеча с гушнатото от него малко прасенце.
Къщите покрай пътеката се сгъстяват, докато стигам до място, където се кръстосват два канала. Тук е доста оживено, вероятно е центърът на селото. Пред мен е училището и за моя изненада е отворено въпреки почивния ден и вече късния час. Оказва се неделно училище по английски. Шмугвам се бързо вътре и се озовавам в класна стая, където урокът току-що е свършил. Появата ми усилва врявата и десетки спретнати, чисти и засмени деца бурно приветстват неочаквания чужденец. След секунди ме избутват заедно със себе си навън, където с мотопеди и велосипеди вече ги чакат родителите им. Минавам по мостче от другата страна на канала. Там е църквата, от вечерната служба излизат богомолците – предимно възрастни виетнамки с благи лица, облечени едновременно скромно и официално. След още едно мостче попадам на магазина. В бързо настъпващия тропически мрак хората правят последни покупки и си говорят някакви техни си, местни работи. Нищо не разбирам от думите им, но речта им ромони така напевно, че е удоволствие просто да ги слушам. Завъртам се още веднъж на деветдесет градуса и по трето мостче стигам до работилница – за мотопеди, за велосипеди и вероятно за всичко необходимо на обитателите на селото. След последното, четвърто мостче, се озовавам отново срещу училището. Кръгът се е затворил. Мъничкият кръг, в който се въртят жителите на тази мъничка планета – между училището, църквата, магазина и работилницата. Кръгът на живота. Последните фарове ме подминават, хората се стопяват в ранния мрак. Време е и аз да си вървя.
Делтата на Меконг е сочен конгломерат от природа, култура и история. Сравнително късно виетнамско завоевание, векове наред преди това тя е била част от великата Кхмерска империя и последен неин пост по удобния речен път от вътрешността на Камбоджа към морето. Плодородието и богатството на риба в реката са причина тази територия винаги да е била желана и оспорвана от изгряващите и залязващи сили на полуострова. Една от тях е била държавата Чампа, владяла основно средната част на сегашен Виетнам. От политическата ѝ власт отдавна не е останало нищо, но народът чам е още жив. Наброява към 800 000 души, живеещи в разпръснати общности в Камбоджа и Виетнам. След Втората световна война, по време на антиколониалната война, лидерите на чам се опитват да създадат независима държава, но безуспешно. Сега малцинството чам е признато от виетнамското правителство, но е третирано зле от него. Камбоджанските чам пък са били подложени на истинско изтребление в края на 70-те години на ХХ век от режима на Червените кхмери. Парадоксално, тогава точно Виетнам слага край на техните жестокости, като нахлува в Камбоджа, използвайки благовидния предлог за собствени цели. Трагична е историята в тази част на полуострова, но сега всичко е спокойно и отношенията между двете държави се определят от икономическите интереси – виетнамците трябва да имат виза, за да влязат в Камбоджа, но тя им е нужна едва след казината на камбоджанска територия – така съседите им се възползват от това, че хазартът във Виетнам е забранен. Дребната куфарна търговия също сближава двата народа – на пазара в граничния град Ча Док камбоджанците продават на виетнамците дрехите от международните помощи. Така гражданите на социалистически Виетнам се сдобиват с качествени западни дрехи, макар и втора употреба.
Докато пътувам по реката към едно от селищата на чам, виждам колко от техните семейства живеят на лодки с цялата си покъщнина на борда. Лесно е да бъдат разпознати – южновиетнамските чам са мюсюлмани, облеклото им е характерно за религията, а и антропологически се различават – те са стар австронезийски народ, с произход, общ с този на индонезийците. Битът им на сушата не е по-охолен. Наколните им жилища са бедни, на едно от тях виждам множество резки, бележещи докъде е стигало нивото на водата по време на ежегодните наводнения, причинявани от голямата река. Иначе и тук попадам на „вечни“ сюжети – на малко мостче група момчета ловят риба и се забавляват така, както го правят всички хлапета по света. В центъра на селото се издига джамия, на огледално блестящите каменни плочи пред входа ѝ седи неподвижен старец с броеница в ръка. Присядам и аз под колоните на сянка. Отпускам се, изморен от жегата, и бавно съзерцавам тази безмълвна картина. Далекоизточен ислямски дзен миг.
Дзен е и моето благоговение пред Меконг, вечната река, проточила гъвкавото си тяло през целия полуостров. Корабчето отново се плъзга по меките ѝ води, слънцето е паднало ниско и кара малките вълнички да искрят като гигантски бенгалски огън. Отново съм отпред на носа, разперил и ръцете, и душата си, притворил очи сънувам с нея древните ѝ сънища. Пътуването ми е към своя край, утре ще съм вече далеч. Наслаждавам се на последните ни часове заедно, аз, пришълецът, орисан все да мечтае за нея и все да си остава чужденец, все пътник и никога спътник.
Това беше. До следващия път.
Щеше да е жалко всичко да завърши просто така. И за да не потъне корабчето от натежалото ми сърце, пътеката, по която се движеше тази история, кривна леко встрани. Съвсем незабележимо за съдбата на света, а толкова важно за мен.
Сбогувам се и се обръщам назад. Но когато минавам покрай капитана на почти празното корабче, той става и с окуражителна и дяволита усмивка ми посочва своето място. Добре! Нека да е на игра, нека да е дори за малко! Сядам на капитанското място, поемам руля в ръцете си и вече нищо не е същото. Най-сетне ставам част от реката! Вечерният вятър облъхва потното ми лице, косото слънце ме заслепява, усещам с дланите си загладеното дърво на ръкохватките, миризмите на реката и машината изведнъж стават по-интензивни, вече без затруднение разбирам всяка дума от езика на Меконг. Корабчето се плъзга леко, леко ми е и на мен. Не, не леко, възторжено ми е като на новопосветен, като на човек, допуснат до дълго лелеяно тайнство. Капитанът седи отстрани и ме напътства. Тук дай малко наляво, внимавай, сега увеличи оборотите на двигателя. И плаваме, и плаваме! Широкото е останало зад нас, ето че реката се стеснява, скоро се разпръсква на множество канали и аз се шмугвам в един от тях. Наляво, надясно, после обратно, но този път не виждам нищо странно в заплетеното ни движение. Сръчно маневрирам между другите лодки, провирам се покрай обраслите в зеленина брегове и когато мярна сред дърветата на сушата някой виетнамец, му махвам за поздрав като истински речен вълк.
Не било време за сбогуване. Здравей, Меконг!
Сп. „Осем“, 2021 г.
Повече снимки от делтата на Меконг можете да разгледате тук и тук.
За още текстове от Виетнам, Индокитай или поречието на Меконг кликнете на етикетите отдолу.