Пустиня в чекмедже

Тунизийска Сахара

Вкъщи имам едно чекмедже, на което пише Тунис. Мислех, че е празно, защото никога не бях ходил в тази толкова протегнала се на север в безуспешен опит да избяга от пагубното ухажване на Сахара африканска държава. Каква беше изненадата ми обаче, когато го отворих – от него с учудваща жизненост изскочи някакво глупаво клише. Един кораб на пустинята, мамен от далечен мираж, плавно прекосяваше безбрежно море от златен пясък. Ала ето, отидох в пустинята и камилата беше там, както и пясъкът, но клишето го нямаше. Баналните чужди думи се стопиха за миг и без следа в бездънния хоризонт.

Бях попаднал в един титаничен пясъчен часовник, мудно отмерващ вечността. Свят без минало и без бъдеще, притежаващ само своето безкрайно протяжно настояще. Единствено оазисите, пестеливо пръснати из сънливото му тяло, предлагат несигурно убежище от капана на това примамливо небитие.

Денят е свършил, а аз седя в амфитеатъра на една дюна и наблюдавам най-грандиозния спектакъл, в който действието започва със сътворението и завършва с края на света. Слънцето е залязло за милиарден път, отнасяйки със себе си илюзията, че тук нещо се случва. Трилиони светещи песъчинки в небето над мен бавно, на пръсти прекосяват бездната, под тях трилиони микроскопични парченца силициев двуокис тихо и безучастно населяват тъмнината, а по средата сме само безкомпромисният сценарист – смъртта, и аз – малка частица крехък живот, заседнал като рибена кост в гърлото на безкрая. Далеч пред мен небето и пустинята се сливат, затварящи пространство с космически измерения, от което лъха студ като от гигантски саркофаг с едва открехнат капак, под който мракът е ужасно дълбок. Картина без опорна точка. Усещам как суетата и високомерието ми са подвили опашка пред безмилостното лице на мирозданието – величествено застинало в красотата на своята божествена незаинтересованост. Тук зрителят е случаен гост – безпомощен да придаде смисъл на безсмислието, да назове неизразимото. Безпомощен и да се противопостави на единствено възможната в това безумно място мисъл – мисълта за смъртта. Защото тук разбираш, че тя е всичко, че смъртта е истинското битие на Вселената, а животът – мигновено недоразумение в безкрайната ѝ тъкан.

Телефонът ми иззвъня. Рязък, чужд, дисхармоничен звук, готов да спука деликатното тъпанче на пустинята. Вездесъщата мобилна връзка – светът печели удобство, но губи очарование. Вече не бях сам, някой се беше пресегнал към мен, за да ме задържи. Звездите заблестяха някакси по-приветливо, пустинята, струва ми се, едва доловимо се раздвижи, всичко в миг се пренареди в добронамерен уют. Представлението беше свършило. Трябваше да си тръгвам. Обърнах гръб на безутешното откровение и под колебливата лунна светлина се отправих назад, към хората, по-далеч от тази неустоима блондинка с коси от пясък.

Прибрах се вкъщи, почистих и проветрих чекмеджето и подредих в него ето тези свои мисли.

2009 г.

 

Повече снимки от Тунис можете да разгледате тук.

За още текстове от Тунис кликнете на етикета отдолу.