Натъквал съм се на какви ли не странни неща през живота си, но най-необичайната гледка, откривала се някога пред очите ми, беше един огромен роял, почти изцяло изпълващ хола на апартамент в панелен блок. Не в Словакия, а в България. И не сега, а в средата на 80-те години. В тези социалистически времена за мен, момчето от краен столичен квартал, израснало в работническа среда, високата култура живееше само в големите концертни зали. Разбира се, и в някои семейства, обитаващи стари жилища със стаѐн аромат на буржоазия, по чиито стени висят тежки картини и дантелени покривки украсяват орехови маси. Случвало ми се беше и на мен да попадам на такива места, но дори и тогава най-много да съм виждал пиано в ъгъла, което повече ми е приличало на символна декорация, нежели като инструмент, на който наистина се свири. Но роял! И то в социалистически жилищен комплекс. Чудовищно голям, очевидно отнемащ от така ценното за всеки прагматичен гражданин жизнено пространство. Как се озовах в този апартамент ли? В него живееше гимназиалната ми любов. Стъписан я попитах какво е това чудо. Майка ѝ била словачка. Като се омъжила за българин, пренесла рояла си от далечна Братислава в София.
Вероятно това беше причината оттогава насетне в продължение на много години да си мечтая да видя извора на този необичаен жест – самата Словакия. Семенцето беше посято – благодарение на неволния дипломатически представител в лицето на моята приятелка още в юношеството си установих здрави приятелски отношения с тази непозната страна.
Повече от три десетилетия по-късно, когато най-сетне се озовах в Словакия, тя нямаше как да е същата като от времето на гимназиалните ми трепети. Но и някои неща в нея изглеждаха стародавни и идващи от епохи, още по-далечни дори и от вече изживения социализъм.
Една ранна неделна утрин, преди хубавото време да пръсне гражданите на Братислава по улиците на красивия им град, влязох в близката до хотела църква и я заварих пълна с хора. Няколко дни по-късно, този път в делнична вечер, се вмъкнах в учудващо голямата катедрала на централния площад в малкия пограничен град Бардейов. Напук на безлюдното пространство отвън, вътре отново имаше много хора. И не бяха случайни посетители като мен – богомолците изпълняваха спокойно и стриктно ритуалите по вечерната служба. Макар винаги да съм знаел, че в този католически край на Европа религиозното чувство е силно, все пак бях изненадан. Явно за словаците вярата е много съществена част от тяхната култура. И тя е изповядвана по един обезоръжаващо интимен начин – в една от селските дървени църкви, с които е осеяна източната част на страната, се натъкнах на следното: по празните църковни скамейки и банките пред тях бяха оставени дребни лични вещи – плетени възглавнички, очила, носни кърпички, персонални библии с омачкани корици. Църквата беше част от дома на тези хора.
Съжителството в общия социалистически лагер, а и внушението, че славянството е определяща общностна черта, ни беше създало илюзията, че си приличаме със словаците. Това съвсем не е така. Исторически сме се развивали в толкова различна културна среда, че религията съвсем не е единственото, по което се отличаваме. Една вечер, докато се разхождах из стария бароков център на Братислава, с неприятна изненада и разочарован стомах установих, че в шест-седем часа многобройните ресторанти вече не сервират и скоро затварят. На другия ден, вече в градчето Банска Щявница, поучен от опита си, проверих предварително дали вечерта ще мога да се нахраня – всички заведения затваряха още следобед, с едно-единствено изключение. Вярно, беше понеделник, но в такова туристическо място, обект на ЮНЕСКО, това ми прозвуча малко негостоприемно, а и съвсем нехайно към собствената им изгода.
Усещах различния манталитет и по липсата на нервна динамика по словашките улици, и по осезаемата дистанцираност на словаците в общуването. Не видях и изобилно татуирани младежи, така набиващи се на очи в България. Постепенно първоначалните бегли щрихи в човешкия портрет на Словакия започнаха да се уплътняват и оформиха картината на едно консервативно, малко старомодно и нравствено благоприлично общество – наглед скучно, но пък вдъхващо уважение. Там някъде, зад стените на жилищата им, сигурен съм, има много рояли.
Но това са само откъслечните наблюдения на един случаен чужденец. Може да не са съвсем точни, а може и да са напълно погрешни. Има нещо обаче, което не подлежи на съмнение – колко красива е Словакия! Трябва да призная, че за това ми впечатление допринесоха и жълто-сините октомврийски дни, в които есенното слънце блестеше топло в обагрените листа на дърветата и всичко – природа, селца и градски улици, излъчваше приветливо спокойствие.
Европа е уж малък континент, ала е достатъчно голям, та в него да има от всичко – от равнините на Украйна до фиордите на Норвегия и от готическите катедрали на Франция до белите крайморски къщи на Гърция. За мен обаче най-сполучливото съчетание от природа и архитектура се намира в земите на бившата Австро-Унгарска империя. Представете си само изяществото на Прага и Будапеща. А сега си представете планинските прелести на италианските Доломити и словенските Алпи. Добавете пасторалността на Бохемия в Чехия и Трансилвания в Румъния. Не забравяйте и адриатическото крайбрежие на Хърватия. Част от тези земи е била и Словакия – сравнително малка държава в абсолютния център на Европа.
Като дете много обичах приказки. Четях ги с настървение и имах всякакви сборници – кавказки, хърватски, руски, арабски и японски, африкански и индийски, и, разбира се – много български, както и вечните класики на Шарл Перо, братя Грим и Андерсен. Словашки обаче нямах и не съм чел. Въпреки това точно Словакия беше мястото, където оживяха приказките ми в най-естествения си декор – джуджетата копаеха в сребърните мини на Банска Щявница, заключени принцеси решеха косите си в островърхите кули на многобройните словашки замъци, разбойници дебнеха в горите на Голяма Фатра, призраци на загинали воини обитаваха руините на Спишски храд, малки момчета ядяха бедняшката си каша в дървените къщички на Вълколинец, герои се отправяха на изпитание към непристъпните зъбери на Татрите.
Макар и приказни, тези декори са съвсем истински и зад тях стоят или столетия човешки труд, култура и традиция, или талантливата ръка на природата.
Очарователни са словашките поселища – столицата Братислава си има Дунав (ех, колко красиви са онези градове, през които минават големи реки!), високо над бреговете ѝ се издига замъкът, а под него – в старата част, са павираните площади и улички със старите църкви и бароковите сгради. Централната улица на Кошице, втория по големина град, е едновременно сериозна с каменната си катедрала и игрива с фонтаните си и къпещите се в тях гълъби. За миналите богатства и слава на Банска Щявница, дошли от мините за ценни метали, още свидетелстват двата замъка, големите църкви и множеството гиздави къщи. Площадът на Бардейов е непокътнат образец на средновековна архитектура – правоъгълник, обрамчен с готически и ренесансови къщи, с кметство по средата и катедрала в единия край. А пък върху една къща на сто метра от този площад са изписани имената на всички велики рок групи от 70-те години – историята продължава да оставя своите знаци по тялото на града.
Същото усещане за уют създават и словашките селца. Няколко от тях са превърнати в живи музеи, Вълколинец е едно от тях. Дървените му къщи представят традиционната словашка архитектура, но не е само тя, заради която селото е като нарисувано – цветните дъсчени стени заедно с градинките в малките дворчета и плавните драперии на планините околовръст изграждат обща и хармонична картина. Неизменна част от облика на селата в по-източната част на Словакия са дървените църкви. Повечето от тях датират от XVIII век и са впечатляващи не само отвън, но и отвътре – библейските сцени са изписани направо върху дъските. Заради културната си стойност някои от тях са защитени от ЮНЕСКО. Такива има и в пограничните планински райони на Полша, Украйна и Румъния – сега разделени от граници, някога тези земи са представлявали една историческа цялост. Бодружал, Хервартов, Ладомирова, Луков, Мироля – пътуването по пустите пътища между селцата се превръща в колекциониране на идилични пейзажи.
Над всичко това се извисява островърхата корона на Татрите. Последна западна извивка в дългата верига на Карпатите, Татрите са мъничко по-ниски от нашите Рила и Пирин (най-високият връх Герлаховски щит е 2655 м), но пък много по-сурови и непристъпни. Подобно на Алпите и тук повечето върхове са недостъпни за туристи – скалните кули и зъбери изискват алпинистки опит и екипировка. Пишещият тези редове избра по-лесния начин да погледне Словакия отвисоко – качи се на една малка гондола, която по едно въже, губещо се като тънка струна в далечината, и без нито един стълб преодоля 900-те метра денивелация между Скалното езеро и вр. Ломницки щит (2634 м н.в.). Престоят на върха е ограничен до времето на следващия курс надолу, а удоволствието от това да се качиш с гондолата – от огромния брой желаещи. Затова билетите се купуват онлайн поне няколко дни предварително. Незабравими минути! Тъмните гранитни грамади в люшкащи се до хоризонта вълни стърчаха като проядени зъби над утаилата се в гънките мъгла, а слънцето, сипещо в чистия въздух острата си светлина, превръщаше всичко това в една зашеметяваща космическа сцена. Когато слязох от върха, все пак отдадох дължимото на планината – нарамих раницата и поскитах из потайните ѝ кътчета. Посрещах изгрева, обагрящ връхчетата на скалните стени, притискащи като в дълбок кладенец Зеленото езеро, изпращах залеза с отраженията на върховете в Попрадското езеро. Сутринта, в която поех надолу, тревите вече скърцаха заскрежени под краката ми.
По дългия път обратно към България един деликатен звук, като от леко натиснат клавиш на роял, звучеше носталгично в главата ми.
Сп. „Осем„, 2022 г.