Стои моят съученик пред картата на света и на всеки въпрос на учителката ни по география отговаря единствено с обезоръжаваща усмивка. „Хайде, покажи ми поне къде е Мексико!” Погледът му блуждае по шарените контури на държавите, аха да открие пустото му Мексико, но посоката, вижда се, е съвсем произволна. „А Мадагаскар?” Още един умилително безпомощен оглед на картата и усмивката вече се появява и на устата на учителката. „Добре де, къде е поне България?” Ама как да намериш нашата малка страна сред тоя голям и неразгадаем пъзел?!… Вече не си спомням какъв беше изходът от този забавен двубой, но надали евентуалната двойка е помрачила безметежното настроение на изпитвания. Липсваше му на това иначе добро момче и най-елементарна географска култура, сигурно му липсва и сега. Но пък нима е била толкова голяма разликата между него и тези от нас, които можеха да посочат всяка държава на картата? В повечето случаи зад привидно познатото име човек трудно открива в главата си нещо повече от някаква най-обща и мъглява представа за страната, и то базирана на няколко хаотични и често случайно задържали се в паметта му факти. Ако зад общата географска подготовка не стоят и добри познания за историята и културата на мястото, умението да намериш държавата на картата няма кой знае каква стойност. Защото, увеличавайки мащаба на изображението, подобно на гмуркане надолу към земята с Google Maps, много бързо достигаме границата на нашето невежество – колкото и да се взираме, детайлите липсват, просто не знаем нищо за тях.
Такава беше и моята история със Северен Лаос години по-късно, когато за първи път ми се удаде възможност да пътувам натам. „О, Лаос, да, знам го много добре, ето го къде е – в полуостров Индокитай, на края на Азия. А Северен Лаос, разбира се, е в северната част на Лаос!” Но когато на място „зуумнах” картинката и от шарената схематична карта внезапно изплуваха истински хора от плът и кръв, а тропическата гора скри от хоризонта и последните остатъци от добре познатия ми свят, разбрах, че съм не много по-подготвен от моя безгрижен съученик. И толкова по-добре! Извадих голямата лъжица и започнах да греба лакомо от непознатото и неочаквано вкусно блюдо, наречено Лаос.
Пътувам с малък бус от Луанг Прабанг към Понсаван – далечна и отдавна жадувана цел, причината да се озова в планините на Северен Лаос. Край Понсаван се намира полето с мистериозните каменни делви, пришпорващи от сутринта въображението ми да бърза далеч напред. Но скоро след потеглянето мислите ми неохотно се прибират в настоящето, мъчително фиксирани в следенето на криволичещия път. С ръце, вкопчени в дръжката на вратата, разбирам какво е имал предвид шофьорът, когато ми каза, че ще вземем предстоящите 300 км за 10 часа. Завоите са непрекъснати и изтощителни, но какво пък – добре поне, че в тези трудно достъпни планини има път. Кръстовища и разклонения няма, само едно-единствено, което води към столицата Виентян. И гледката не радва особено окото. Всеки следващ завой открива все същите монотонни, стръмни склонове, обрасли в шубраци. Няма живописни речни долини, няма поляни. Безлюдно е, нарядко се мяркат по няколко бедни къщички или нивички с ориз. Но ето че към края на този тежък и отегчителен път късметът все пак ме спохожда. Бусът спира за поредна почивка край малко селце, за да могат примрелите пасажери да вземат глътка въздух. Докато се разтъпквам, зад някакъв дървен сайвант виждам две редици младежи, чиято необикновена игра отключва интересен разказ за обичаите на едно от най-многобройните племена в Златния триъгълник.
Светлозелената топка за тенис, артефакт от далечна култура, ярко контрастира с дрехите на Моо Ли. Тя е облечена в цикламена блуза с традиционни орнаменти по нея. Традиционна е и шапката ѝ, както и тежкото украшение на врата. Носията не е вехта, не е от скрина на баба ѝ. Нейна си е и я е облякла по специален повод – дългоочакваната сгляда – странен предсватбен ритуал, който се провежда веднъж годишно с настъпването на хмонгската Нова година. Моо Ли и дузина момичета и момчета на нейната възраст са се наредили в две редици едни срещу други и подмятат от ръка на ръка няколко топки за тенис. Между всяко подхвърляне се разменят погледи, жестове, кратки реплики. Това е моментът, в който бъдещите съпрузи се опознават и харесват.
Младежите от племето хмонг не говорят английски. За особения им ритуал и за последствията от него ми преразказва лаосецът Чан, който също пътува в буса. Попаднал съм на точното място по точното време – хмонг празнуват своята Нова година по лунния календар в продължение на една седмица в края на ноември и началото на декември. Тогава, в края на земеделския сезон, е и моментът за създаване на нови семейства – хората са свободни и имат пари от продадената реколта. Хмонг са анимисти и изповядват култ към предците си. На първия ден от празнуването се правят жертвоприношения – пиле, свиня или говедо – зависи от възможностите на стопанина. На втория ден започват сгледите и флиртовете. Младежите се събират от различни села, за да изберат партньора си. Подмятат топката, обменят информация, опознават се. Тези пред мен са 16-18-годишни, но възрастта за женене започва на 14 години. Сватбата обикновено е много скоро след флирта, но младите заживяват заедно още преди нея и дори преди родителското разрешение. На сватбата е цялото семейство, а почерпката пак зависи от благосъстоянието – по-заможните слагат 100-килограмово прасе на масата. Младите се събират по любов и обикновено раждат 3-5 деца. Колко продължава тази любов обаче не е ясно, защото от разказа на Чан научавам, че хмонгските мъже са полигамни без ограничение на броя на жените. Или поне така е било в миналото. Тогава поводите за сдобиване с нова съпруга са били не един и два – ако първата не е родила син или ако просто имаш пари и можеш да си го позволиш. Сегашният лаоски закон обаче не допуска повече от една съпруга и, въпреки че традицията го изисква, многоженството вече е рядкост. Не само в това е промяната – обичайно живеещи високо в планините, където разчистват земята си по старата, нещадяща природата технология „слаш енд бърн“, сега хмонг все по-често слизат в ниското и усядат в села от по 50-60 къщи или дори заживяват в градовете. Затова зачестяват и смесените бракове, а и все повече от хората на хмонг говорят и лаоски език.
Че нещата в Лаос се променят мога да усетя дори и аз, случайният чужденец. Когато десетина години преди това пътуване се спуснах за първи път по Меконг с корабче към старата столица Луанг Прабанг, пренощувах по пътя в малко мизерно селце на брега на реката, където нямаше дори електричество. При това ми пътуване пак спрях там, но вече нищо не беше същото. Селото не само грееше от електрическите крушки, но имаше и мобилна връзка, и интернет! Видях нов мост над реката, видях да се работи и по други инфраструктурни проекти. Причината за тази промяна е в съседните Китай и Виетнам, които имат интерес да инвестират в беден Лаос. Макар и френските колонизатори отдавна да ги няма, борбата кой да доминира на полуострова продължава. А настъпването на мощния Китай освен повишаване на жизнения стандарт означава и унификация – този път на нощния пазар в Луанг Прабанг не видях шарените носии на жените, дошли от съседните села да продават традиционните си стоки. Сега най-пъстроцветни са хилядите млади бекпекъри от цял свят, които скитосват из Лаос, пременени в дрехи, купени от местните сергии. Но тези дрехи са вече конфекция и неусетно са се превърнали в нещо като униформа за пътешествениците. Странностите на глобализацията.
Но високо в планините на Северен Лаос и далеч от градските центрове животът все още се движи мудно и е труден до изнемогване. Покрай разказа му за племето хмонг, от новия ми приятел Чан научавам и за неговите житейски неволи и мечти. Израснал е в същия беден район, баща му по цял ден работи приведен над земята и само ходенето до нивата му отнема по 1-2 часа дневно. Чан си казал, че трябва да се махне от селото. Завършил в Луанг Прабанг средно монашеско училище, а след това колеж за учител по английски. Не такива са обаче перспективите пред повечето хора от района, особено ако не са лаосци. Планините на Северен Лаос са част от територия, по-известна като Златния триъгълник, включваща и части от Тайланд, Мианмар и Китай. Тук границите са доста условни, а властта е предимно в ръцете на нелегални военни групировки – като наследниците на армейските части, избягали от Китай след комунистическата революция през 1949 г., или сепаратистката армия Шан, с която правителството на Мианмар не иска или не може да се справи. Златният триъгълник е благодатна почва за подобна парадържавност – той е вторият по големина производител на опиум в Азия след Афганистан. Самите въоръжени банди също се издържат от контрола и продажбата на наркотиците – един свръхдоходоносен бизнес, но не и за селяните, които отглеждат опиумния мак – тази зловеща, но обичайна за района селскостопанска култура. Географските, исторически и политически особености на Златния триъгълник определят и неговия пъстър етнически състав. В тази „ничия” земя живеят десетки планински племена, често бежанци от по-цивилизованите райони, изтласквани или сами намерили убежище сред труднодостъпните и непривлекателни планини на полуостров Индокитай, местейки се през рехавите граници според ситуацията. Едно разноезично население, шарено в своя вид и в своите обичаи, сред което всеки антрополог би намерил предостатъчно материал за няколко дисертации. Но едно нещо обаче е общо за всички тях – бедността, граничеща с мизерия. Освен на празненството на хмонг по пътя попадаме и на представители на племето кхаму. Няколко колиби покрай шосето и нещо като пазар – продават на минаващите някакви грудки, натрупани в кошове, плодове, напомнящи тиква, и други подобни не особено изтънчени селскостопански продукти. По-голям и разнообразен е пазарът в Пу Кун. Може би защото е на отбивката за Виентян. Селото представлява просто два реда къщи покрай пътя, но на сергиите вече има свински глави и други кулинарни лакомства, сред тях и някакви гризачи, прилични на големи плъхове, които продавачът бързо закрива заради насочения ми фотоапарат. Найлонови лентички, закачени на перките на вентилаторите, поставени до стоката, пъдят рояците мухи, но въпреки тази хигиенна мярка пазарът тъне в мръсотия.
Накрая пристигаме в Понсаван, ала ранната тропическата нощ вече е скрила всичко от очите, та трябва с неудоволствие да отложа посещението си на каменните делви за сутринта. Нетърпението ми е оправдано – те са една от най-големите забележителности на Лаос. Стотици каменни съдове с различна големина стоят безмълвно вече две хиляди години в едно от малкото равни места сред зелените масиви, назъбили северната част на страната. Митичният им статус се дължи и на все още неизясненото им предназначение. Приема се, че са служели за погребални урни. Не успявам да ги видя вечерта, но всяко зло – за добро. Утрото е отново почти непрогледно, но по съвсем различен и много фотогеничен начин – гъста мъгла се е утаила в долината, скрила е околностите и е превърнала мястото в тайнствена сцена. Всяка следваща крачка очертава в млечния въздух облите силуети на застиналите в каменното си безвремие делви. Призрачната атмосфера само засилва мистичния чар на това и иначе необикновено място. Тихо е като в църква. Но каква ти църква тук, тихо е като в Лаос. Бавни са оборотите на живота в тази малка и изостанала азиатска страна, други са ценностите тук, различна е философията, която движи тези кротки хора. Лаос е спокоен и търпелив като будистки мъдрец. Към действителността ме връщат множеството табелки, предупреждаващи да не се излиза извън очертаните места. Причината е стряскаща. Районът около Понсаван е един от най-засегнатите от американските бомбардировки по време на Виетнамската война. Трудно е да си представи човек как това спокойствие и безметежност е било удавено в грохота на бомбите, изсипвани от американските самолети. В този апокалиптичен катаклизъм армията на Северен Виетнам подпомага комунистическите военни сили в Лаос. Това е причината лаосците да си изпатят не по-малко, отколкото самите виетнамци. За няколко години над страната са хвърлени 260 милиона бомби – повече, отколкото американците използват по време на Втората световна война и с това Лаос печели един тъжен рекорд – за най-много бомби на глава от населението. Смята се, че 80 милиона от тях не са избухнали – едно твърде опасно наследство.
Ден по-късно съм вече в столицата Виентян. Някъде далеч зад самолета остана планинският хаос, пред мен в ниското отново проблясна виещото се тяло на Меконг, на чийто бряг най-големият лаоски град обещаваше малко разнообразие и събуждане на сетивата с друга ритмичност. Още един ден по-късно с изненада, но и с неочаквано облекчение разбрах, че съм се лъгал. Същото провинциално спокойствие, прихлупило цял Лаос, беше гушнало и Виентян в сънната си прегръдка. Процеждаше се със слънцето през прозорците на храмовете му, утаяваше се в сенките по тихите му улици и леко се залюляваше от метлите на монасите, събиращи есенните листа. А някъде в планините, далеч от тук, Моо Ли сигурно вече e избрала своя съпруг.
Ето, сега вече мога да застана пред географската карта на света и когато се взра в малкото петънце, наречено Лаос, под буквите ще започнат да прозират зеленикави влажни планини и една криволичеща, проблясваща на слънцето река. След това ще видя корабчетата по нея и манастирски покриви, скрити под палмови листа. Ще се взра още по-силно и ето ги и хората с всичката история на една бедна държава, с всичките перипетии на своето минало и с тежестта на своя бит в недоимък. А напрегна ли се още съвсем малко и ще успея да надникна дори и в душите им – там, където се е притаил по един малък Буда.
Сега знам какво стои зад уж познатото Северен Лаос, но вече никой не иска да ме изпитва…
Сп. „Осем“, 2019 г.
Повече снимки от Северен Лаос можете да разгледате тук и тук.
За още текстове от Лаос или Индокитай кликнете на етикетите отдолу.