Уж е Африка, ама не съвсем. И Европа не е, въпреки че е на по-малко от двеста километра от Сицилия. Ама то и Сицилия не е много в Европа. Как да помирим географските и културни маркери на една страна, че да няма противоречие? Все пак за Тунис има начин и това е магическата дума Средиземноморие. Може Алжир и Хърватия да нямат много общо, нито Франция и Сирия, но това е само на пръв поглед. Ако си представим внимателно особеностите на всички държави, които като животни на водопой са се скупчили около животворното Средиземно море, ще видим, че в много отношения те доста си приличат. А най-хубавото е, че това, което ги свързва, ни най-малко не нарушава жилавото многообразие на изградения от тях сложен исторически и културен комплекс.
Трудно е да си го представим, но е факт – въпреки примитивните кораби отпреди хилядолетия, въпреки трудната и бавна комуникация някога, тези безбрежни водни пространства не са стряскали никак древния човек. Напротив, с каква лекота гърците са колонизирали Южна Италия! Къде е Ливан, къде са бреговете на Тунис и Испания, та финикийците са успели да създадат своята търговска империя, превърнала се по-късно в най-сериозната заплаха за Рим, съвсем под носа му. И колко им е било на римляните да отидат и завладеят Египет, едва ли не по чехли. Античната история прилича на игра, нарисувана върху парче хартия от няколко малчугани, които са наклякали около нея и увлечени даже допират главите си. Всичката тази антична суматоха е като буря в надуваем басейн. Тя е всъщност една семейна драма, защото в средиземноморието всички са роднини. И те, щат не щат, трябва да се съгласят, че са обвързани за цял живот.
Важна част от този сериал, който продължава и до днес, е и Тунис. Понякога е бил в главната роля, понякога – не, но във всички случаи без него интригата нямаше да е толкова завързана. Но и той, както и всички други държави около Средиземно море, живее двойнствен живот. По крайбрежието, където открай време оживените търговски връзки са преливали през пространството хора, стоки и идеи като в огромна воденица, средиземноморските държави си приличат, заимстват една от друга начин на живот, кулинарни похвати, архитектурни особености. Но прекрачим ли по-навътре, по-далеч от тънката ивица ползотворно взаимодействие, картината се променя неузнаваемо и тогава си проличава колко различни всъщност са съдбите на народите, докосващи се един друг през общото море. Така е и с Тунис. Край морето кипи разноцветен и шумен живот, там културните или религиозни различия отстъпват на прагматизма на търговеца – той не може да бъде ксенофоб, защото иначе няма алъш-вериш, а и столетният досег с хора с други разбирания го е направил по-толерантен и по-възприемчив. И тунизийските брегове са плод на това вековно смешение – чуждият е добре дошъл, къщите – в бяло и синьо, могат да бъдат и в Гърция, мъжете – мустакати и с палав поглед са същите като в Албания. Обърнем ли гръб обаче на неуморната вакханалия край морето, тръгнем ли навътре – към пустинята, не само дълбокото синьо и ослепителното бяло бързо ще потънат в пепеляво-охравия пейзаж на голите, изпепелени хълмове, но и животът осезаемо ще смени ритъма си, а хората ще станат далеч по-сдържани и консервативни – темперамент и разбирания, градени дълго в изолация и сурови природни условия. Тази двуликост придава на най-северната африканска държава още по-голям чар – там европеецът хем се чувства добре – обстановката му е позната, колониалните години също са допринесли за изграждането на този мост, а от друга страна все пак Тунис носи специфичния и възбуждащ аромат на нещо тайнствено-непознато, в някаква степен и плашещо – заради наслоените предразсъдъци, но и безкрайно романтично и незабравимо.
Берберският юг
В началото бе Картаген. Не е вярно. Още преди финикийците да си харесат тунизийския бряг, Северна Африка е била населена от едно мистериозно племе, известно днес като бербери. Странно е, че са получили това име, което ни повече, ни по-малко означава варвари, защото точно гърците, въвели в употреба тази дума, не са ги наричали така, а либийци. За римляните пък са били нумидийци. Варварското си име са получили от арабите много по-късно. А е мистериозно племе, защото обитава тези земи още от времето преди писаната история, поради което произходът му е забулен в неяснота. Така че в началото са берберите, те са стопаните на тези земи. Истината е обаче, че в Тунис берберите са сравнително малобройни в сравнение със сродните племена в съседните държави, а и са доста арабизирани. Независимо от това обаче техният бит и култура, макар и огъващи се пред глобализирането на нравите, са толкова отличителни и интересни, че са си спечелили славата на един от най-странните и необикновени народи на света. Вероятно една от причините за този статус е извънмерната суровост на тяхната родина – пустинята Сахара, изковала отношения в обществото им, немислими другаде. Обгърнати в романтичен ореол са тези хора, чийто живот е едно непрестанно оцеляване, но така е отстрани – превърната във всекидневие тази борба калява духа, но изнурява тялото и превръща дните в тежко поносимо бреме. Затова номадският им живот е вече минало, а и много от сегашните им селища са вече изоставени в търсене на по-гостоприемен климат и даваща удобства инфраструктура. Колелото се върти. Няма връщане назад. Ето защо вече е рядкост да видиш и татуирано женско лице – един стряскащ, но многозначителен обичай. Десетките видове прости рисунки, изписани по бузите, челото и брадичката на жената са не естетическа приумица, а сложна система от знаци, поясняваща произхода ѝ и общественото ѝ положение – своеобразен паспорт на показ, който изключва своеволия от нейна страна.
Но по-интересно от тази кратка историческа и етнографска справка е всичко онова, което може да бъде видяно и усетено на място. Нека се гмурнем в този безмилостен, но и примамващ свят! Безспорният берберски уникат е селцето Матмата. На пръв поглед нищо отличително няма в това село, едва оживяващо монотонния, обгорен, безлюден пейзаж с няколкото си стърчащи безлични къщи. Но ако някакси човек успее да полети над него и го обгърне от птичи поглед, ще остане озадачен от десетките малки кратери, които като странни язви са надупчили тук-там голите глинени хълмове. Не, това не са малките лични диамантени мини на обитателите на селото, а частните им дворове. Защото няколкото стандартни къщи само заблуждават къде си попаднал. Забележителното тук всъщност е една стара архитектурна традиция, станала възможна благодарение на един невероятен строителен подход. Намерили са местните колая как да се скрият и от изпепеляващото слънце, и от лошите очи на евентуален нашественик, че са и разрешили жилищния си въпрос. Вероятно нашият израз „да вдигнеш покрив над главата си” тук звучи като „да издълбаеш дупка в земята си”. Защото вместо да изграждат жилищата си, те ги изкопават в меката почва на нагънатите склонове. Колко практично! Свръхдебелите естествени стени действат като най-ефективния и безотказен климатик и през лятото, и през зимата. Дълъг полутъмен тунел, залостван с тежка порта, е единственият достъп до тези подземни крепости. Той извежда до двор, приличащ на дълбок и широк кладенец, около който са издълбани стаите, обзаведени съвсем простичко, вероятно както и преди стотици години. Там долу винаги има сянка, защита и неподправен уют.
Всъщност сигурен съм, че всеки, четящ тези редове, ще припознае в причудливите домове на троглодитите (така се наричат тези модерни пещерни хора) нещо, което вече е виждал. И това са жилищата на обитателите на пустинната планета Татуин от филма „Междузвездни войни”. Приликата съвсем не е случайна. Филмът е сниман именно тук, а част от декорите е нямало нужда да бъдат строени – използвани са истински берберски домове. Но не само Матмата има славата на домакин на една от най-известните кинопродукции. Цял Тунис е осеян с реликви, останали от снимачната суетня. И тези реликви са истински обекти на поклонение за почитателите на филма. Някои сцени са правени в каньоните на крайните разклонения на Атласките планини, други край голямото солено езеро Шот ел Джерид, но най-известен е районът около град Татауин, който дава и името на планетата.
Околностите на Татауин наистина притежават магнетичната красота на някакъв нереален, почти неземен свят. Ерозиралите безжизнени планини сякаш отвеждат в забравени геологични времена или обратното – отпращат в едно постапокалиптично бъдеще. Голо, пусто, мъртво. Но и това е илюзия. Свикналият с многолюдни градове или по-населен ландшафт чужденец трудно може да си представи, че и тук има живот. Но има. И това не са само жилавите, сухи малки храстчета или туфите сива трева. Ето че иззад завоя пред погледа изскача стадо кози, пастирът е застинал като каменна статуя под жежкото слънце, а село няма километри наоколо. Сякаш това е мираж – този човек и тези животни като че ли не трябва да ги има на такова място. Но те са там, всичко е истина и това е поредното доказателство за приспособимостта на човека, за неговия неизтребим нагон за оцеляване. Още по-учудващо е, че този лунен пейзаж е бил арена на страховити танкови битки по време на Втората световна война – армията на фелдмаршал Ромел е оспорвала със съюзниците една територия, която вероятно е била привлекателна единствено от стратегическа гледна точка. От тези безсмислени кръвопролития до днес са останали освен няколко героични черно-бели снимки и един огромен бункер – стотици метри тунели, изкопани във високия хълм над града. Но това уродливо подобие на пещерните домове в Матмата не е най-интересното и забележително нещо тук. По-интересни са Шинини, Гермеса и Дуйрет – няколко от многото изоставени берберски села, ясно бележещи промяната в начина на живот на местните хора. Разположени далеч от многолюдните пътища, по самите върхове или на седловините между тях, полуразрушените охрави стени на празните им къщи бавно потъват и се сливат със сивокафеникавата спечена земя. Това симптоматично запустение се наблюдава на много места в Тунис – Зрауа в планината Дахар и Тамерза в Атлас са част от многобройните примери. Единствено отдавна варосаните и вече безмълвни джамии все още се белеят на високото – ненужен ориентир за вече несъществуващите кервани.
Още една чудата строителна особеност придава чар на това тихо, странно място. Ксаровете са една от емблемите на Южен Тунис и привличат многобройни посетители с необикновения си вид и предназначение. Всъщност с вече забравеното си предназначение, защото сега служат единствено за туристическа атракция. Високи, непристъпни глинени стени, подобно на крепост, се издигат на най-високото място в много от селата на берберския юг. Огромна масивна порта прегражда пътя към овален двор, около който същите дебели глинени стени изглеждат като пчелна пита с множеството издълбани на няколко етажа в тях килийки. Тесни, криви, опасни стълбички водят до по-високите, вече незалоствани и тъмнеещи входове. Не е лесно да се досети човек каква е била функцията на тези глинени крепости и на ниските тунелообразни помещения. Но отговорът е съвсем прост – това са стари хамбари, в тях някога селяните са съхранявали най-голямата скъпоценност в тези неплодородни земи – зърното от своята реколта. Всяко семейство е имало своето помещение, но разпореждането със съкровището не е зависело само от волята на притежателя. Освен от външни посегателства храната е трябвало да бъде пазена и от гладните си собственици. Старейшината е определял достъпа и планирал потреблението, за да се избегне криза в сушави години. Ксаровете, тези своеобразни трезори, сега са празни, но всъщност дворовете им са пълни – с туристи, дошли да видят с очите си това архитектурно чудо. Най-известният ксар е Олед Солтан. Нужно ли е да споменавам защо – в него са снимани някои от сцените на „Междузвездни войни”.
Пустинята
Малцина си дават сметка, че сравнително малък процент от територията на Сахара е покрита с пясък. Най-голямата пустиня на Земята е каменист океан. Но ето че именно пясъчните дюни са залегнали дълбоко в представата ни за пустиня. Подобна илюзия е и старовремският начин, по който си представяме оазиса – като няколко шатри край чисто езеро, заобиколено от палми, всичко това насред същия безбрежен пясък. Всъщност оазисите са си градове – къде по-големи, къде по-малки, с всички удобства и недостатъци на една урбанизирана среда. Обаче романтичният образ, който създават тези клишета, не е изчезнал. Любителите на краткотрайни приключения имат възможност да наемат камили с водач, да се поразходят из истинска пясъчна пустиня, да преспят под почти автентично бедуинско чергило и така да се докоснат за малко до един от най-интересните природни феномени на планетата, като и почти да усетят още по-невероятния феномен – да живееш на такова място. Удобна отправна точка за подобни начинания е оазисът Дуз, отвъд който следват хиляди километри убийствена, безразлична към човека пустош.
Средиземноморският север
Тук оркестърът свири друга мелодия – по-жизнерадостна и далеч по-приветлива. Хиляди декари маслинови насаждения произвеждат една от най-търсените тунизийски експортни стоки, край морето множество луксозни, но с достъпни цени курорти добавят другата голяма сума в кесията на тунизийската икономика. Тук и въздухът е друг, и светлината – по-ласкава, отразяваща в очите цветовете на морето. Тук отново се връщаме към онези времена, в които в големия котел, наречен Средиземно море, е къкрила цивилизацията. Един гъст, богат на вкус бульон, от който и сега да гребнеш, ще изскочи я някой амфитеатър или храм, я стара джамия, я пъстрият лабиринт на столичната медина.
Много са останките от античната епоха – самият славен Картаген е бил сринат до основи, но на негово място, както и къде ли не из Тунис, римляните са оставили своя специфичен отпечатък. Колизеят Джем, побирал някога тридесетхилядна екзалтирана тълпа, град Дуга – и досега впечатляващ с храмовете си от топъл пясъчник, Була Региа… Но като че ли най-добра представа за влиянието на Рим, за неговите не само политически и военни, но и естетически достижения, е сбирката от мозайки в музея Бардо в столицата Тунис. Противно на разпространеното схващане, че музеите са скучни, това, което може да бъде видяно в Бардо, го няма другаде по света – десетки изящни мозайки украсяват стените и подовете му във възхитителна демонстрация на изтънчения вкус и майсторство на древните. Колекцията включва и предримско изкуство, както и артефакти от ислямския период. Струва си отделеното време.
А иначе излезеш ли от Бардо – не се колебай, изгуби се в кривите сокаци на медината. Столицата Тунис е модерен град, но сърцето му е старо и ориенталско. Колко са магазинчетата, в които се предлага буквално всичко? Колко са кафенетата, в които наргилетата приканват да забравиш за момент модерното си битие? Колко са сергиите за плодове или малките работилнички из тези засукани улички и покрити пасажи? Точно толкова, че да потънеш и да не искаш да изплуваш. Но когато това се случи и даже без да искаш изскочиш отново на някой модерен булевард с натоварен трафик, ще усетиш, че по теб завинаги е полепнал сладникавият и тръпчив вкус на вече позабравения ориент и ти не искаш той да изчезва.
С какво да завършим тази забързана обиколка из тунизийските потайности? Има едно място, където сетивата получават заслужен десерт – Сиди бу Саид. Само трябва да изчакате туристите, наводнили тесните му улички, да се оттекат към автобусите си, слънцето да падне ниско и лекият морски бриз да разхлади напечения калдъръм. Това е часът, в който кацналото високо над морето градче се преобразява. Тогава белите стени на къщите, ослепяващи очите през деня, ще станат по-игриви, по-артистични – меки нюанси ще започнат да преливат от топло оранжево откъм огряната страна до тъмновиолетово в скритите сенки, където първо е дошла нощта. Сини порти и сини прозорци определят местния канон – сякаш всички са се наговорили. И неочаквано една жълта врата – това ще да е някой своеобразен дисидент или безобиден ексцентрик с оригинално чувство за хумор. Сложни ковани решетки превръщат домовете в крепости, нацъфтели храсти пък намигат – „Не го взимай насериозно, всичко е от кокетство!” Уличките ту се издигат нагоре, пълни с небе, ту се спускат стръмно надолу – аха да скочат в морето! Тук котка лениво се протяга, там рошава палма поклаща леко листа… Сиди бу Саид – онзи Тунис, който можем да открием къде ли не около доброто старо Средиземно море.
Сп. „Моето пътуване“, 2010 г.
Повече снимки от Тунис можете да разгледате тук.
За още текстове от Тунис кликнете на етикета отдолу.