Хайделберг, вечният студент

Хайделберг

Голямата слава на малкото градче Хайделберг идва покрай откриването от палеонтолозите на така наречения Хайделбергски човек. Но всъщност Хайделбергският човек не е човек, а маймуна, даже не и цяла, а само челюст от нея. На всичкото отгоре тази знаменита кост е открита не в Хайделберг, а в Мауер. Но все пак Хайделбергски човек съществува и това е Хайделбергският студент. Този интересен подвид на Homo Sapiens е най-голямата забележителност на иначе предназначения да бъде тих провинциален немски град – повече от стария му замък и катедралата, тези обичайни лакомства за туриста.

Те са навсякъде! Градът гъмжи от тях, пренаселили библиотеката, преливат по улиците, пълнят кафенетата, седят до теб в трамвая, разхождат се покрай реката – шумни, весели, разноезични, един мравуняк от млади усмихнати лица. Разбира се, оправдание толкова много студенти да се намират в Хайделберг е наличието на университет. А Хайделбергският университет има основание да се перчи не само с това, което е в момента, но и с рождената си дата. Просто вече е на много столетия и ореолът, който получава заради възрастта си, го прави популярен и обичан. То се знае, колегите му завиждат за това. И има защо – той е най-старият университет в Германия. Но за да бъдем коректни, трябва да кажем, че първият немски университет е този в Прага, основан през 1348 г., а най-старият в сегашните немскоезични страни – Виенският – от 1365 г. И все пак в Германия хайделбергският е старейшината.

Славните университетски перипетии

Да си представим XIV век – времето на чумата в Европа, помела една трета от населението, но и използвана за сюжетна рамка на „Декамерон”, век на войни, противоречия, религиозни разпри и инквизиция. И след поредния доктринерен конфликт група парижки волнодумци, за да избегнат едно интервю пред любезните магистрати на инквизицията, се отправят към Университета в Прага. По пътя си се отбиват в Хайделберг, където Рупрехт I отчаяно се опитвал да организира панаири и да направи малкото градче, което било негова резиденция, по-известно. И ето че историческият шанс го споходил – успял да убеди учените да останат и да започнат да четат лекции. За да има тежест цялата работа, помолил папа Урбан VI за височайшето му разрешение да бъде основан университет, той пък благоволил да му го даде и през 1386 г. предприятието отворило врати. Това условно казано, защото все още не е имало сграда, в която университетът да се помещава и която да олицетворява институцията. В началото учебните “зали” били разпръснати из целия град и вероятно в не една от тях някоя Гретхен си е простирала прането или приспивала челядта. Интересното е, че Рупрехт подсигурил начинанието с конституция, която била четена всяка година на 1 ноември в църквата и потвърждавана с клетвата на гражданите. Тази конституция осигурявала на студентите, учителите, продавачите на книги и чиновниците свобода на придвижването и което е не по-малко важно – освобождаването им от митнически задължения и такси. Ето това се нарича приоритет на образованието и културата!

В резултат градът веднага привлякъл много студенти, които по онова време трудно са се различавали от скитниците, или по-благовидно казано – били са особен вид средновековни туристи. В зората на създаването на университетите животът и начинът на образоване на тогавашните интелигенти доста са се различавали от тези на по-късните им наследници. В онези векове те са скитали от град на град, отивайки там, където мълвата е казвала, че е отседнал някой по-известен магистър и изнася лекции. Така в преследване на знанието те са го и разнасяли със себе си, защото са били изключително мобилни. Наричали са се вагабонти. Много преди националните идеи, довели толкова беди на човечеството от Наполеон до Хитлер, да затворят хората в граници, тогава, когато Ренесансът вече чукал на вратата, европейците са били граждани на една голяма общност – християнската, а международният език пак е бил езикът на вярата – латинският. Обединени от общи ценности и идеали, от общ език и общи интереси, те са били космополити в истинския смисъл на думата. Нещо, което отново се случва и негови носители са точно сегашните студенти. Следвайки и специализирайки в поредица университети, те все повече заприличват на своите средновековни прототипи.
Но да се върнем в Хайделберг. Постепенно университетът му започнал да мери ръст с по-големите си братя в Болоня, Оксфорд, Кеймбридж и Сорбоната в Париж. Била създадена прословутата Библиотека Палатина – една от най-значимите библиотеки на север от Алпите. Нейните книги се съхранявали в църквата и за да бъдат предпазени от прекалено любознателни студенти, са били вързани с вериги. Нищо чудно, тогава една книга е струвала колкото стадо крави. Но и на библиотеката било писано да попътува – по време на Тридесетгодишната война в началото на XVII век Хайделберг е завладян и въпреки веригите книгите заминават като подарък за папата в Рим. Сега ръкописите на немски език са върнати, а от останалите има копия.

Най-популярното (в буквалния смисъл на думата, защото народът играел главна роля) кралско забавление през цялото столетие било играта на война, в резултат на което градът бил не на игра разрушен и университетът западнал. Но не завинаги. Дошло времето на романтизма, на големите поети и мислители на Германия, те навестявали града, някои само въздишали, но други пък, като Гьоте, успели да се вдъхновят от руините на замъка, от живописните гледки и историята на града. Намерил се пак управник, който през 1803 г. още веднъж да основе университета – Карл Фридрих фон Баден (затова в сегашното латинско наименование на университета – Ruperto Carola, се съдържат имената на двамата основатели), и така легендата не само оживява, но се превръща ако не в най-многобройния, то в един от най-значимите и безспорно в най-известния немски университет. В него са работили много световни учени и мислители, ще спомена само Ясперс и Хайдегер, направени са много открития, сред които спектралният анализ.

Корпорациите – песни, бира и дуели

Но всъщност университетът има един задължителен и неотменим атрибут, без който не би могъл да съществува – това са студентите. А те открай време се сдружавали по какви ли не начини. Студентските корпорации са най-старата форма на студентски живот в Германия, а преди столетие и единствената. В тях изкушените от науката младежи се обединявали по произход – тези от Лайпциг в една, а нюрнбергци, да речем – в друга. Имало е и по интереси. В средата на XIX век са били много популярни корпорациите, в които хората са се събирали да играят гимнастика, и тези на любителите на пеенето. Корпорациите са били един вид клубове, но в които студентите са и живеели. Притежавали са сгради и имоти. Най-хубавите къщи в Хайделберг и сега принадлежат на корпорации.

С вътрешен устав и правила, членовете им са били и продължават да бъдат много сплотени и изключително лоялни един към друг. Вече завършилите и успели в живота подпомагат с опит и пари новопостъпилите, както и при реализирането им след завършване. Членството в такъв клуб е доживотно. Който веднъж влезе в него, може един-два семестъра да изпробва, да види дали му харесва, да опита в друг, но веднъж реши ли, остава завинаги и се възползва от много привилегии, най-важната от които поне по време на следването е, че живее почти безплатно в луксозна къща в центъра на Хайделберг. Така всяка корпорация създава своеобразна мрежа от свои членове из цяла Германия, чиито връзки и подпомагане продължават цял живот. Днес само един процент от студентите са корпоративни, но пък за сметка на това хората от този процент са много широко представени в по-елитните кръгове и професии.

Славно са си живеели членовете на тези общности. Всяка корпорация освен помпозното си име е имала свой герб и отличителни цветове, носени от членовете ѝ. Тази пищност и церемониалност е взимала връх на прословутите сбирки, на които се вдигали множество тостове, изпивало се трудно изчислимо количество бира, пеели се песни и накрая по-издръжливите са разнасяли по домовете падналите тялом. Е, да не забравяме, че доскоро студентите са били само мъже. Разбира се, между различните корпорации е имало не само конкуренция, но и междуособици, често стигащи до сблъсъци, въпреки че едно от правилата е било за взаимното гостоприемство.

Измежду тези останки от средновековието обаче има една, която е цяла легенда. Това са дуелите. Надали някой може да ги опише по-добре от начина, по който го е направил Джеръм К. Джеръм в “Трима на бумел”, да не говорим, че той ги е виждал, а аз не съм. Но ще се опитам. Тези дуели не били на живот и смърт, т. е. целта на дуелиращите се не била да прекратят завинаги удоволствието на противника да бъде студент в Хайделберг, а да си нанесат колкото се може повече рани по лицето, с белезите от които после да се гордеят и да печелят не само уважението на състудентите, но и сърцата на немските госпожици. За тази извънкласна дейност смелчаците си служели със саби, които съвсем не били дървени. Не всички корпорации са имали изисквания към членовете си да се дуелират, но е имало и такива, в които е било задължително да приемеш или отправиш определен брой предизвикателства по време на следването. Някой може да си помисли, че тези дуели са се провеждали тайно от властите, скришом и в потайна доба. Напротив – многобройна публика е изпълвала специалните зали, за да се наслади на съмнителното геройство на своите приятели. Признак на мъжество е било не само стоически да понесеш многобройните удари на противниковата сабя, но и пред очите на всички безмълвно да изтърпиш грубото зашиване на място на обезобразеното лице.

На почивка в карцера

Като стана дума за власти, ясно е, че открай време студентите, като хора с по-буйна кръв, са си имали вземане-даване с тях. Една от най-големите туристически атракции в Хайделберг е студентският карцер. Много интересно място, служило от 1712 до 1914 г. за затваряне на по-вироглавите младежи, над които университетското ръководство е имало законна власт. Нарушенията на публичния ред не са могли да бъдат наказвани от съдебните власти на града. А ето какви са били и обичайните студентски престъпления: пиянство и вдигане на шум през нощта, често съпроводено с гонене на квичащите прасета на гражданите и в добавка – гасене на уличните лампи. За тези леки провинения наказанието било до две седмици в карцера. Но за обида на служебно лице или оказване на съпротива наградата се увеличавала на четири седмици. Ясно е, че да попаднеш в карцера не ще да е било толкова нежелано, а по-скоро въпрос на чест, още повече, че условията в него далеч не били толкова ужасни. Вярно, през първите два дни буйствалите, вече с поизбистрени глави, били оставяни на хляб и вода, но по-късно вече можели да получават храна отвън – от ресторанти, приятели или милосърдна хазяйка. И за да не би случайно в уединението да се разкаят, било им е разрешено не само да си ходят на гости по килиите, но и да приемат посещения отвън, че дори и да присъстват на лекции. Имало е врата към университета. Доколко са се възползвали от нея, не знам, но по-сигурно е, че са убивали времето си с игри на карти и най-вече със своеобразна зографска дейност – украсявали са стените и таваните на килиите с гербовете на корпорациите, към които са принадлежали, с разни смешни сценки и стихове, но най-вече със собствените си портрети. Нали все пак е трябвало да увековечат престоя си там, извор на основателна гордост. Не е липсвало чувство за хумор на обитателите на карцера – килиите са имали свои имена – „Сансуси”, „Гранд хотел”, а тоалетната имала респектиращото прозвище Кралския трон.

Dolce vita

Интересна и романтична е историята на хайделбергското студентство, или поне така изглежда през призмата на изминалите столетия. Но и сега учещите в Хайделберг се радват на хубав живот. Поне така твърди един настоящ студент, чиито думи ще цитирам, но ще спестя името му, че току-виж родителите му ги прочели.

“Хайделберг в цял свят е голям хит. Като се чуе това име, и човек си представя мита за вечния студент, също мита за корпорациите, но тези неща са останали в миналото. Макар че наистина много хора тук следват по една или друга причина дълго и наистина се виждат корпоративни студенти с барети и с цветовете си, то това е по-скоро част от колорита, а не действителността, това са отломки от един средновековен мит. И все пак, за разлика от елитните университети в англосаксонските страни, в Хайделберг само за някои от специалностите като медицина, право, психология има приемен изпит. Но за по-голямата част от дисциплините човек може да се запише свободно и не само че не плаща такси, но ползва и куп облекчения – смешни наеми за общежития, много евтин семестриален билет за транспорт, менза, кантина и т. н. В същото време ваканцията в Германия е пет месеца годишно. От трета страна, програмата не е много натоварена. Като се вземат тези предпоставки, веднага ще стане ясно, че тук студентите не завършват за три-четири години, на 22 – 23 години, а прекарват по-голямата част от времето си навсякъде другаде, само не и в университета. И ето го студента – посещава един семинар седмично, има пет месеца ваканция в годината, получава пари от мама и тате и работи някъде и има куп привилегии за тази форма на съществуване. На всичкото отгоре живее в един малък град, в който много бързо се запознава с кого ли не, където има партита от всякакъв калибър, кръчми на всяка крачка, туристи и посетители отвсякъде, една красива природа, романтични руини и много очарование във вечерните часове. Попаднал веднъж на такова място, човек няма да се откаже току-така от благата. И в този смисъл митът за вечния студент донякъде е верен.”

Сигурен съм, че вече ви се прииска да сте студент в Хайделберг. Но в думите, описващи примамливата картина на този блажен живот, има и голяма доза самоирония. Все пак авторитетът на Хайделбергския университет се гради върху качеството на образованието, което предполага и сериозно учене. Затова този бохемски живот съвсем не изключва силна мотивация у студентите. Такива срещнах в

Хайделбергския клуб по дебатиране

Той е още в младенческа възраст – едва на три години. За сравнение английските образци имат 200-годишна традиция. Хайделбергският, макар и не пръв в Германия, където такива клубове се създават отскоро, очевидно е доста надарено и гласовито бебе, защото вече е немският шампион, победил силния си опонент от Тюбинген в превърналото се вече популярно дерби.

За какво става въпрос? За една приятна игра, в която главното оръжие е красноречието, подплатено с бързина на ума, богата обща култура, интелигентност и находчивост в спора. Нужни са два отбора – правителство и опозиция, членовете на които, редувайки се и имайки различни роли в тази реторична битка, защитават своите и оборват чуждите доводи по темата на диспута. А темите са както сериозни – имат ли западните държави право да налагат с насилие демокрация и човешки права, дали трябва да има смъртно наказание, така и шеговити като тази – имаме ли нужда от нотариален акт за Луната. Интересен е начинът, по който се определя победителят в диспута. Той зависи от така наречените безпартийни. Това са няколко човека, които още преди дебатирането изказват публично своето мнение по обсъждания въпрос. Печели този отбор, който успее да промени мнението поне на един безпартиен, независимо от това какво е мнозинството.

Но всъщност тези дебати не са само словесна еквилибристика. Сегашните студенти са бъдещите интелектуалци и политици. Затова съдбата на една идея – социална или политическа, зависи и от обсъждането и в един такъв клуб, и от отзвука на това обсъждане сред останалите студенти. Ако е защитена успешно, ще се разпространи сред тях, те ще са убедени в нея и в бъдеще тя ще има един ресурс. За значението на дебатите показателен е фактът, че на тях често присъстват професори, а още повече, че заключителният шампионат за страната се провежда на места с голямо политическо значение – миналата година е бил в Бон, в бившата парламентарна зала, където е заседавал Бундестагът.

Доста български студенти активно участват в Хайделбергския клуб по дебатиране. Така на един публичен дебат с тема: “Имаме ли нужда от елитни университети или не?”, т. е. немски университети да бъдат като „Кеймбридж”, „Харвард”, българката Ела Жирова казала, че “за да има елитни университети, трябва да има такси за обучение”, а немските студенти са категорично против това, те се блазнят от мисълта и в бъдеще да имат привилегии. Накрая на дебата дори ректорът, който е бил и председател на журито, споделил, че въобще това е било голям успех – тя да спомене думата такси за обучение пред стотици студенти, без никой да я линчува.

Присъствах на такъв дебат и бях поразен от емоционалността на участниците и видимото удоволствие, с което влизат в словесната схватка. А находчивостта и остроумието им изпитах и на свой гръб. Когато, покачил се на една маса, за да снимам по-добре, паднах от нея с гръм и трясък, веднага един член на опозицията скочи и без да му трепне окото, каза на ораторстващия: “Ето, виждате ли, аргументите ви са толкова нелепи, че хората изпопадаха от масите!”

Един древен град с тесни калдъръмени улички и импозантни катедрали всеки ден възкръсва за нов живот с гласовете на хиляди младежи. Това е Хайделберг с неговите студенти. Така е от столетия. Затова не остарява. И не е ясно кое привлича повече туристите – средновековният замък на хълма над града или възможността да изпиеш халба бира в жизнерадостна компания под сводовете на кръчма, връстничка на Реформацията.

Сп. „Одисей“, 2005 г.

Повече снимки от Германия можете да разгледате тук.

За още текстове от Германия кликнете на етикета отдолу.