Чудесата играят на криеница

Жена ми пребивава в чудото. За нейно съжаление, не повече от осем-девет часа на денонощие. Събота и неделя упорства, стараейки се да отложи неизбежната среща с не така интересната действителност. „Не ме буди”, мърмори иззад стиснатите си клепачи тя, “имам да си досънувам!“ И наистина успява. Какво ѝ се случва в тези часове „отвъд“ само тя си знае. Но със сигурност е нещо хубаво, щом го предпочита пред демистифициращата светлина на деня. Когато не спи, се държи, общо взето, прилично. Само понякога дяволитият блясък в очите ѝ издава, че логическите връзки в главата ѝ са се разпаднали и зад делничната хладина на челото ѝ се е настанил споменът за сладкото безумие на неограничените трансформации. Не познавам друг човек, така обладан от ирационалността на нощните си пътешествия. Случва се и да ми разказва – дълга върволица от чудати събития и множество персонажи в странни отношения. Как помни всичко това, един господ знае! Та нали на паметта са ѝ нужни здрави логически репери, за да закрепи въжето, по което мисълта да се води и да нарежда своите думи?!

Това не е всичко. Ако беше, нейното нежелание да престъпи прага на утрото щеше просто да прилича на упорството на дете, което не иска да се прибира вкъщи от играта навън. Но често сънищата ѝ определят настроението ѝ през деня, а понякога дори и на следващия ден. Трудно мога да си обясня тази нейна подвластност на собствените ѝ фантасмагорични приумици, защото бих се заклел, че тя е жената с най-„мъжкия“ ум – мразеща всякакви езотерики и мистични спекулации. Защо не мога да я разбера, има ли нещо, което да ми убягва? Може би има и друга реалност, за която не подозирам, че съществува. Реалност, в която истинността не почива на логиката.

Аз съм атеист. Не съм и суеверен. Дете съм на рационална епоха, в която дори малчуганите не ги е страх от тъмното. Спомнете си само как онези хлапета на Оскар Уайлд тероризираха горкия кентървилски призрак. Израсъл съм с почти религиозния култ към науката. Затова не вярвам в чудеса. Ако на стъклото на прозореца ми се появи образа на Дева Мария, ще си помисля, че най-сетне съм успял да фокусирам лицето на непознатата ми съседка, скрито зад пердетата на отсрещната кооперация. И това би ми се сторило не по-малко очарователно, отколкото ако наистина Богородица ми се беше явила, за да въведе грешната ми душа в правия път. Преди да се захвана по-сериозно със словоблудстване – тази опияняваща, лекомислена и суетна игра да подреждаш думите в ефектни фрази, бях изкушен от точните науки. И макар разните му там кварки и други своенравни частици да не се държат много точно и да продължават да изнервят физиците, и макар от това ми увлечение да са изминали достатъчно години, та да заличат дори и следите от някакви конкретни знания, аз все още вярвам, че светът е предвидимо място. И ако нещо в неговите чудновати проявления не се връзва, то е само защото още не знаем как да го „вържем“.

Ето че се изпуснах. Написах, че вярвам в науката. И това ако не е парадокс! Науката не работи с такива неподлежащи на проверка категории. А пък вярата не се нуждае от доказателства – основният атрибут на науката. Вярата не се нуждае от нищо. Дори вярата в чудеса не се нуждае от чудеса. И това е чудесно! Но противоречие между вяра и наука има, и то е толкова старо, колкото са и те самите. За да ги примиря, ще кажа, че чудото е възможно, но само с разрешението на физическите закони. Дори нещо повече – физическите закони ежесекундно сътворяват най-голямото чудо – чудото на Вселената, чудото, че сме живи и осъзнаваме това!

Да вярваш е ненаучно, но пък толкова човешко! Иска ми се сега тук да опиша някое чудо, което ми се е случило. Но вместо това наум ми идват все чудеса, които така и не са ми се случили. Такива, каквито съм желал от все сърце, но са ме подминали. Като това майка ми, вече губеща тялото си, разкъсвано от лигавите метални нокти на метастазите, да оздравее и да оживее. Каква нужда имах тогава от чудото на изцелението! Едно лично, незначещо нищо за другите хора чудо. Спомням си как рационализмът ми продължаваше да тича по болници, да урежда операции и химиотерапии, но съществото ми, цялото ми същество, всъщност се надяваше на чудото! Ако бях достатъчно последователен в убежденията си, нямаше да имам никакви илюзии относно изхода от тази неравна битка. Дори напротив – смъртта ѝ трябваше да ме успокои, че ето – всичко е както трябва да бъде и според природните закони. Защото чудесата са плашещи – те дестабилизират света и го правят непредвидимо и затова опасно място. Чудото може да бъде и чудовище. Но тогава бях склонен да заменя цялата си рационална броня срещу поне един ден съжителство с капризния нрав на това несрещано нещо. След края се почувствах като онзи Дебелянов герой, който, коленичил, беше отворил сърцето си за откровението, но то така и не дойде. Да, тогава разбрах, че чудеса наистина няма. И че няма нищо по-прекрасно от очакването им. В дългите месеци на агония преживявах хиляди пъти и болката от предстоящия край, и радостта от чудесното избавление. Имаше ли го чудото? Да, имаше го, и аз живях с него.

Човек с годините издребнява. Оправданият му скептицизъм вече не позволява на въображението му да желае грандиозни и красиви чудеса – например изчезването на всички болести или възцаряването на вечен мир. Познава той как е устроен светът, не си прави илюзии, не се надява вече и на чудото – този вероятно единствен начин да се промени човешката природа. Колкото повече остарява човек, толкова повече нескромните му желания (защото какво друго е чудото, ако не сбъдването на желание отвъд доброто възпитание?) стават все по-делнични и битови. Ако може някак си натрупалата се сметка за парно да се стопи без следа. А защо не и да спечели от тотото? Децата са също така прагматични в чудесните си желания, но по един все още невинен и безкористен начин. Ето на какво попаднах в нета преди време: „малката Салма Хайек, когато веднъж минавала покрай някаква църква, се помолила за чудото да се сдобие с големи гърди“. Очевидно Господ я е чул, защото сега гърдите ѝ са не просто големи, но и чудесни. И това ако не е религиозно чудо! Очаквам църквата да го включи в списъка на чудесата си, с които убеждава колебаещите се, че си струва да се вярва. Струва си, и още как – питайте съпруга на Салма!

Като че ли обаче обезценяването на чудото се дължи не толкова на индивидуалната ни възраст, а чисто и просто човечеството е остаряло и представата му за чудо се е износила. Или пък технологичните чудеса го излъгаха, че всичко е възможно и поради това го лишиха от способността му да мечтае. Или е обратното? Технологизирането на чудесата е причина да са все по-модерни всякакви трансцедентални учения? Какъвто и да е отговорът, има едно нещо в човешката природа, което не се е променило, откакто свят светува – всички ние, всеки час, всяка минута, очакваме чудото. Не някакво конкретно чудо. А чудото въобще. Да се случи нещо хубаво, да НИ се случи нещо хубаво, нещо необичайно хубаво и само по себе си необичайно. Дори не мислим за него, не го изразяваме, често и не подозираме за тази простосърдечна и така симпатична наша черта – да сме винаги готови за чудото. Всички ние – религиозни и атеисти, сме вярващи. Вярваме в късмета си, в онзи мъничък и толкова примамлив процент вероятност да ни се случи нещо невероятно. И хубаво, разбира се. И аз съм така. Сигурно това е другото име на надеждата. И чакам… А докато чакам, ще почета Гогол. Или Радичков. А може би Маркес. И Бредбъри. Ще използвам техните магични светове, за да упражня позакърнелите си сетива – онези, които разпознават чудото. За да не го пропусна, когато най-сетне ме споходи.

Сп. „Жената днес“, 2013 г.