Сега ще ви разкажа една простичка история – от онези, благодарение на които рязко проглеждаме за очевидните неща. И после те ни стават много, много по-скъпи. Преди десетина години група журналисти се озовахме някъде в тунизийска Сахара. На мен ми беше първата среща с пустиня. И като от първа среща бях превъзбуден и очарован – пустинята се оказа много красива и вълнуваща, и то с възможно най-пестеливите изразни средства. Близо 90 % от Сахара е камънак, пущинак, скали и хилави растения. Тук и това нямаше. Само пясък. Нежно надиплен, мек като брашно, преливащ във всички топли тонове от ослепително бяло по гребените на вълните до тъмно кафяво в сенките. А отгоре едно безкрайно небе, което, мръквайки, стана още по-дълбоко. Бяхме насядали кой където свари – пустинята е най-големият и удобен диван на света, и отпуснати наблюдавахме как нашите домакини пекат хляб и приготвят вечерята на импровизирано огнище. Лицата им проблясваха в такт с пламъците, белите им роби се полюшваха на звездното небе, очертавайки единствените грапави контури в тази мека, заоблена картина. Седяхме и ги гледахме в мълчание – никой не искаше да развали хубавата тишина – такава, каквато само пустинята може да ти даде. Колко далечно и незначително ми се струваше всичко в този момент сред мащабите и безмълвието на тази пясъчна вечност! След вечеря местните запяха. Аз лежах по гръб, гледах звездите, слушах омайните протяжни мелодии и се наслаждавах на неизпитвани до този момент спокойствие и хармония. Една съвършена картина, към която нищо не можеше да бъде добавено. По някое време ни подканиха: „Хайде, изпейте и вие нещо, някоя ваша, българска песен“. Спогледахме се и, докато се чудехме коя да е, Ани Клисарска, главната редакторка на „Жената днес“, подхвана „Хубава си, моя горо, миришеш на младост…“ Сепнах се изненадан. Колко неочаквано прозвучаха тези думи на това място! Затворих очи и чух как се разшумяха короните на дърветата, видях как слънцето се промъква през листата, долових далечна птича песен, почукване на кълвач, усетих влажен повей, идващ от близката река, подуших тръпчивия аромат на млада трева и диви ягоди. Моят прекрасен, ненагледен, зелен, пулсиращ, уютен свят оживя от хиляди километри тук, в средата на тази безжизнена пустош. Домакините одобрително кимаха с глава, но нямаше как да разберат за какво пее Ани, дори да знаеха български. Тези хора живееха в пясъка и с пясъка. Той беше единственото им мерило и с него те нямаше как да премерят нашата гора. Слушах песента, потресен от тази несъпоставимост, слушах я разтреперан от сладките ѝ думи и почти гузен от прозрението, че досега не съм си давал сметка какво невероятно съкровище е тази наша сочна, прохладна, дъхава гора.
Досетихте се защо ви разказах това. Заради онази гора от столетни мури, която скоро може да отлети в небитието. Заедно с всичките ѝ невидими отдалеч обитатели. А гората е не само безценен живот. Тя е същностна и неразделна част от българската ни народопсихология, от митологията ни, от културата ни, от историята ни. Ако трябва да назовем няколко думи, изграждащи националната ни идентичност, една от тях със сигурност ще е гора (и с нейното по-общо значение – планина). Тя е нашата закрилница и приятелка, в нея сме свободни, в нея сме истинските ние. Няма българска приказка без гора, няма българска историческа случка без гора. Сигурно за викингите това е морето, а за монголите – степта. Нашата душа пък е в гората.
Мисля си за един привиден парадокс, свързан с хората, наричащи себе си природолюбители. И той е, че те се появяват в градовете, а не, както би трябвало да се очаква, на места, близки до природата и свързани с нея. Всъщност, това е съвсем логично. Туристите са урбанизирани хора – появата на туристическото движение е възможно само в достатъчно урбанизирано общество, защото само за такива хора и такова общество природата може да бъде ценност сама по себе си. Тя става любимо място не само за разтоварване от градския стрес, но и за полезна физическа активност, както и, а може би най-вече – обект на естетическа наслада. Затова природолюбителите, поне в България, се появяват преди само сто години. А сега си представете един човек, живеещ на село, който по цял ден работи навън, сред природата – пасе добитъка, коси трева, сече дърва за огрев, копае в градината, тича след козите по баирите. Той няма нужда от допълнително физическо натоварване и едва ли изпитва някакво естетическо удоволствие от природата, която го храни, но и с която е принуден всекидневно да се бори. За него природата има предимно утилитарна функция, той гледа на нея с прагматичното око на експлоататор. Затова е съвсем нормално да не се е качвал никога на близкия връх с хубавата гледка, под който е живял цял живот, защото няма никаква работа там, никаква практическа полза – върхът е каменист – не става ни за ливада, ни да насадиш картофи. Разбира се, в това няма нищо осъдително, доколкото битието определя съзнанието. Осъдително става, когато този безценен ресурс се унищожава, без да се вземе под внимание желанието на другите, непрактичните хора – природолюбителите, да могат да продължат да му се наслаждават. Още повече, когато е останало толкова малко от него!
Това е Пирин. Отдавна я няма прословутата Силва Магна Булгарика, покривала земите ни. Отдавна всичко служи на човека – парцелирано, оградено, облагородено. Малко са вече останалите вековни гори. Няма вече места, където да потънеш в лоното на природата и всичко да е такова, каквото трябва да бъде – без шосета, без електрически стълбове, без така удобната инфраструктура. И ето, това е Пирин. Последният оцелял от своя вид. Красавецът с десетки бистри ледникови очи, с щръкнал мраморен перчем и гъста брада от столетни мури. Малък оазис, природен музей, машина на времето, пантеон на вечната красота. Изчезне ли и той – край. И никой никога повече няма да може да му се наслади. И защо трябва да бъде изсечена гората му? Защо?! За да може някой да стане от богат още по-богат. За да могат други прагматици да се пускат със ски по склоновете му. Това за тях е достатъчно основание да го убият. Той за друго не им трябва. Нима мислите, че скиорите, които искат Пирин да бъде изсечен за тяхно удоволствие, обичат природата? Нали така твърдят? Ами не, те не обичат природата, а просто обичат да карат ски. Иначе щяха да отидат в Пирин през лятото и да го видят как лежи жалък като одрано животно. Ужасна гледка. Нетърпима за онези, които наистина го обичат. Но скиорите по това време вероятно са в някой добре бетониран морски курорт.
Преди време помолих двама английски туристи още на първия ден от първото им посещение у нас да ми кажат с по една дума впечатлението си от България. Единият отговори „зелено“, другият – „празно“. Казаха го със завист. Това е, което ние имаме, пък те нямат. Това е, което трябва да пазим и предлагаме на чужденците. Защото и по този начин може да се печели – непокътнатата природа е вече рядкост и поради това – ценност. Предлагането на изживявания сред автентична природа може да бъде добър бизнес. Добър във всеки един смисъл. Помните ли как преди години хората в Несебър искаха градът да бъде изваден от списъка на ЮНЕСКО, за да могат да строят както си искат хотели и ресторанти за туристите. И така и не разбираха, че туристите идват точно защото Несебър е в ЮНЕСКО и е със запазен автентичен вид. Същото е и в Банско. Непокътнатата природа е първопричината туристът да дойде, не хотелът, в който ще отседне. Пирин е миниатюрният остатък от някога голям капитал. И не можем да позволим да бъде погълнат от същите ненаситни уста в името на кратковременна печалба. Позволим ли, щетите биха били непоправими и необратими.
Ето ви още една история. Когато преди много години се отправих за първи път към Пирин, в автобуса към Предела един патил човек посъветва мен, самонадеяния и нетърпелив младок: „И много внимавай за две неща – не се отклонявай от маркираните пътеки и никога, ама никога не влизай в клека“. Благодарих му, скочих от автобуса и потънах в планината. Часове по-късно, вече доста изморен от ходенето, огромната раница и студения дъжд, реших да съкратя пътя до хижата и свърнах встрани от маркираната пътека. Още час-два по-късно, някъде около полунощ, изнервен от несполучливото си решение, влязох в клека. Пак за по-пряко. А това не беше клек, а някакво исполинско, праисторическо чудо – няколкометрови дървета, а не храсти, с дебели, гъсто преплетени клони, покриваха склона във всички посоки. Напредвах съвсем, съвсем бавно, стъпвайки по клоните, защото земята беше недостижима. Държах се за други клонки, балансирах неумело и често падах. Не виждах нищо, по-далечно от 50-60 см, но поне беше светло от луната. Къде бях в този момент, нямах никаква представа. Нямах представа и кога – дали съм в ХХ век или съм се озовал хилядолетия назад по-близо до Сътворението – плувах в тази първична стихия и въпреки премеждията, чувствах радост в сърцето си. След още два часа вече бях в хижата – смазан от умора и премръзнал в най-студената и незабравима августовска нощ. А това защо ли ви го разказвам? Ами затова – защото искам Пирин да не се превръща в увеселителен парк. Нека да остане поне едно място, където човек да може да се изгуби с чувството за добре свършена работа.
Сп. „Осем“, 2018 г.